Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Мартин Ларсензвей, който лежеше над моето легло и се намираше до прозореца, се обръщаше при всяко по-силно напиране на пясъка върху стъклото. На отсрещните легла Игор Незнакомов и Иван Горилата трескаво подскачаха и ругаеха. Сънят не идваше, напрежението се засилваше, смущението от вятъра и пясъка ни пречеше да заспим.
Непосредствено до нашия камион беше другият с двата трупа.
Това беше последната ни нощ с Пърси Норман и Алън Ландис.
Кошмарно нощно затворничество до сутринта. Щом се развидели, всички излезнахме от камиона с облекчение. Вятърът беше утихнал.
— Прекрасно се наредихме. На кого от нас четиримата е сега редът? — каза Иван Горилата. — Магьосникът си урежда сметките.
— Слушай, Иване, не говори като децата. Тук няма никакво уреждане на сметка от никакъв магьосник, а просто съвпадение на обстоятелствата — скара му се Мартин Ларсензвей. — Кой накара Алън Ландис да дразни алигаторите и кайманите? Или трябваше само да си играе с алигаторите, или само да мисли. Хищниците го изненадаха, изпревариха го и не можаха да му се спестят всички тия мъчения, от които умря. Днес е шестият ден, откак сме напуснали Парагуа. Довечера сме там. Ще ги погребем дълбоко, така както са с превързани глави и крака, и ако ни назорят от английския консул в Сиудат Боливар, ще се върнем с влекача и консула да ги изровим. Капитанът на влекача ще свидетелствува за ударите с томахавка. Затова избрах реката Парагуа като място, където да ги погребем.
— Ще съставим надлежно протоколи за тяхната смърт, ще им предадем кожените чанти с диамантите и да ни освободят от отговорност. Преди да ги заровим, трябва да опишем цялата им наличност, като съставим протоколи в четири екземпляра, подписани от четиримата — съгласи се Игор.
— Ние четиримата сме морално обвързани — каза Иван Горилата. — Бяхме свидетели на разигралата се драма, следователно задължението е солидарно да се справим с последствията.
Игор Незнакомов беше кашавар. Той приготви един пудинг, направихме си за първи път чай и след като проверихме, че всичко е в ред и в двата камиона, тръгнахме. Вечерта стигнахме до реката Парагуа. Слънцето от ветровете горе в Андите при залеза експлодираше на стъпала в оранжево. Лъчите пламтяха и изскачаха на непрекъснати снопове като от кратер и запалиха в мораво снежните върхове. Сиянието хвърляше дъгообразна сянка върху небето. Вятърът настъпваше и свличаше тъмнината, бавно гасейки сиянието. Тънка ивица светлина прибираше последните лъчи зад снежната линия. Реката Парагуа ни посрещна с необикновена нежност и ни подслони в нейните заливи между върбалаците. Синият пясък ни предложи снагата си за огнище. Върбалаците ни доставиха дърва. За първи път имахме спокойствие. Тая нощ спахме непрекъснато до сутринта.
Въпреки че приживе нашите отношения с Пърси Норман и Алън Ландис не се отличаваха с голяма коректност, след тяхната смърт съжалявахме за липсата им. Изпитвахме някакво угризение на съвестта, като че ли бяхме извършили престъпление. Още не можехме да свикнем с мисълта, че сме без тях. Те ни липсваха. Ние съжителствувахме с тях без омраза. Тяхната натрапчивост и расова надменност бяха за нас отдушник на всички увлечения. Те смекчаваха нашата необузданост и ни сближаваха. В експедицията те бяха нашата визитна картичка. Диамантите и емералдите ни бяха за момент отчуждили, но не и разделили. Те бяха наши шефове и отговорници. Сега организацията ни се лишаваше от тях, но работата нямаше да бъде прекъсната.
Изкопахме два дълбоки трапа, увихме труповете в одеяла, спуснахме ги, наредихме големи камъни от реката Парагуа и с това изпълнихме човешкия си дълг. Издълбахме имената им на две талпи и ги заровихме в гробовете. Мир на праха им. Чакаше ни колосална работа.
Камионът, в който умряха Пърси Норман и Алън Ландис, стана негоден за употребление. Не като машина, разбира се. Каросерията беше напоена с кръв и мръсотии и ако бихме затворили едно куче, то би умряло от отровна миризма. Разтворихме капаците да се проветри, за да извадим личните имущества на покойните. Измихме си ръцете с една бутилка джин и си приготвихме обилна вечеря, която поляхме с порядъчно количество прекрасен портвайн.
Безвъзвратно загубеното никога не се връща. То се откъсва бавно от мисълта, разпада се и се забравя. Загубеното си изгражда своя философия само за момент и понеже му липсва жизненост, то няма изисквания, не влияе на Съзнанието, става оскъдно чувство и се превръща в спомен.
Погледнах през прозореца. Повече от двадесет чудовища гледаха към камиона. Малкото животинче беше изчезнало. Настроението ни се повиши. Укалелето ни беше създало непосредствена връзка с обитателите на реката Парагуа, обаче сънят не идваше. Или по-точно казано, всеки се страхуваше да остане сам със себе си, затова отлагахме несъзнателно раздялата си. Най-после се решихме на отчаяната постъпка да се напием и да си лягаме. Загасихме петромакса и всеки със своята бутилка се излегна в очакване да заспи.