Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
Събуди го малко преди зазоряване развълнуваният Шуфой, увит в тежък халат с качулка на главата:
— Господарю, господарю! — наведе над него обезобразеното си лице Шуфой. — Господарю, трябвало е да отидете в леглото си!
Амеротке разтърси глава, за да се разбуди. Шуфой заснова бързо из стаята и домъкна ватиран ленен халат. Амеротке стана и го наметна около раменете си, докато дребосъкът се зае да гаси нощните лампи, които още не бяха догорели.
— Какъв е проблемът? — попита го Амеротке.
— Имате посетители, господарю, затова, ще е добре да се пооправите.
Навън се простираше тайнствена, сивкава светлина, която разделяше деня от зората. Между дърветата се стелеше влажна мъгла. Амеротке се взря в небето, което все още бе тъмно, но вече се виждаха първите проблясъци на зората. Шуфой тичаше пред него като истински конспиратор и го подканяше да побърза, като развяваше енергично ръце и сочеше към пътечката до будката на вратаря. Амеротке забърза, но скоро спря. Бойна колесница, теглена от два коня, стоеше отстрани на пътя. Нямаше никакви отличителни знаци и гербове. Не беше някоя каляска с пищни украси, сбруята беше от лъскава черна кожа, а самата кола не можеше да се похвали с някакви релефни изображения, нито с декорации от кехлибар или злато. Отряд нубийци бяха приклекнали по тревистата морава и пийваха вино от общ кожен мях. До тях имаше две фигури в широки, разгърдени халати като на колари, с нахлупени качулки на главите.
— Какво е това? — възкликна Амеротке. — Кои сте вие?
Той последва Шуфой по пътеката, но вместо да излязат напред и да го посрещнат, двете фигури се оттеглиха назад между дърветата. Амеротке спря. Дали не трябваше да се върне обратно в къщата си, да разбуди слугите, да грабне меч или кривак?
— Елате, господарю — каза Шуфой. — Трябва да дойдете.
Десета глава
Хемхем-и: боен вик
Докато Амеротке пристъпваше към дърветата, двете фигури махнаха качулките си. Съдията спря стъписан. Господарят Сененмут и Божествената стояха там и му се усмихваха. Той понечи да коленичи, но Хатусу щракна с пръсти и му даде знак да се приближи. Никога преди не я беше виждал в такава светлина: с негримирано лице, къса, сресана назад коса; но така беше не по-малко красива. Кожата й бе прозрачна, чиста, без нито едно петънце, сините й очи гледаха твърдо и пламенно, устните й бяха стиснати в тънка линия, сякаш бе разтревожена или ядосана от нещо.
— Ваши Сиятелства — в гласа на Амеротке имаше едва доловим оттенък на сарказъм, — посещението ви е напълно неочаквано, но елате, — заповядайте в моя дом.
Поведе ги към кабинета си. Шуфой донесе табуретки и попита искат ли нещо да пият или да хапнат. И Сененмут, и Хатусу поклатиха глави. Амеротке каза на Шуфой да затвори вратата и с помощта на Сененмут постави обратно капаците на прозорците и плътно ги затвори. Хатусу, седнала на стола на Амеротке, наблюдаваше и кимаше.
— Така е по-добре — промърмори тя. — Дойдохме тайно и това, което трябва да ти кажем — тя погледна предупредително към Шуфой, — трябва да остане тайна.
Тя кимна на Сененмут.
— Господарю съдия, известна ли ви е така наречената Къща на Хор Червеноокия?
— Разбира се, че ми е известна — Амеротке седна на една табуретка. — Уединено местенце, недалеч оттук. Построена е на собствена земя и е защитена от висока оградна стена. Носи името си от статуите на бога, издигнати на високи пилони от двете страни на входната врата. Някога е принадлежала на двореца, струва ми се.
— И все още принадлежи — отвърна Хатусу. — Използваме я за различни секретни цели. Господарю съдия, миналата нощ Марияну арестуваха Рекхет в Тива и сега го държим затворен там — тя се засмя на смайването на Амеротке. — Ще ви разкажа. Нека започна отначало. Получихме по началника Надиф изпратеното от вас съобщение, с което ни уведомявахте, че либийците са се свързали с Шурат и освен че са наели него, са прибягнали и до платените услуги на амеметите. А, между другото — усмихна се Хатусу, — приех условията на Шурат да получи исканото в замяна на помощта, която ни оказва. Е, значи, либийците дойдоха в Тива да подпишат мирен договор, но явно много им се иска да заловят Рекхет. Сега всеки от царския кръг, всеки член на моето правителство изпитва недоверие към тях. Те настояват на този мирен договор и демонстрират много съвестно намерение да спазват условията му: никакви нападения на търговци и прекупвачи, никакви набези срещу нашите гарнизони в различните оазиси, никакви рейдове по селата покрай Нил. Всичко това много ни радва. В същото време обаче либийците проявяват и голямо желание да продължат да развиват още повече своята търговия с мините покрай пътя на Хор в Синай. Ние обаче сме убедени, че има и нещо друго. Те не спират да твърдят, че нямат пръст в онези отравяния в храма. Изглежда, много настояват да докажат, че от тяхна страна няма никаква непочтеност, мошеничество или коварство, но с една дума, аз не им вярвам. Защо, питам аз, на Наратуша и на спътниците му толкова много им се иска да заловят Рекхет? Какво означава той за тях? Да не би да е избягал от затвора с тяхна помощ? Дали това не е причината да достигне до Тива така безпрепятствено?