Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Един ден настъпи неочакван край на сечта, макар интензивността на строене да бе нараснала. Броят дървосекачески групи рязко спадна и в следващите дни продължи да намалява. Радослав бързо научи причината. Първо, притокът на дървен материал идеше от снабдителните кервани. Що се отнася до нуждата от гориво, то тя бе задоволена по оригинален и буквално блестящ начин.
Извън работата по благоустройството, войниците отработваха на отъпкани плацове строеви упражнения и оръжейни тренировки. След една такава маршировка и почти двучасово размахване с брадвомечовете срещу въображаем противник (което поразително напомни на Дичо някогашните му тренировки по кендо), трите отряда тръгнаха да се прибират по бараките си. Между казармените помещения и складовите блокхаузи общата колона се натъкна на стадо товарни камилоподобни животни. Стопаните им — двукраки човекоподобни същества, омотани в дълги дрехи като бедуини, дори ръцете им чак до върховете на пръстите бяха увити в бели бинтове, същински мумии — суетливо смъкваха на земята вързопи, инструменти и някакви метални части. Почетно място в камарата багаж заемаха големи тумбести казани. Върху зачернените им повърхности блестяха руни.
В армията всичко се надписва — даже и кибритените клечки, помисли си иронично Радослав и поспря да види какво ще правят новодошлите. Заинтригуваха го значките им на тилова част към неговата арава, които обаче носеха досега невиждан символ: слънце с ръце.
„Бедуините“ приключиха с разтоварването и незабавно грабнаха лопати. Изключително бързо изкопаха равна кръгла яма, след нея още една и още една. Сетне ги съединиха така, че се образува изкоп с очертания на детелина с малка бабуна в средата. Докато работеха, копачите все поглеждаха към слънцето и мереха с канапи сянката на затъкнато недалеч копие. Тъкмо когато започнаха да монтират в центъра на бабуната метален — вероятно бронзов, потъмнял от употреба триножник, тръбачите нададоха сигнала за вечеря и Дичо забърза към опашката пред кухненския навес.
Мистериозните копачи не спираха да се трудят и след залеза, работеха на факли и вече облицоваха трапа с метални многоъгълни плочки, излъскани като огледала. Радослав се смая. Още в сънни зори той изтича до „детелината“, за да се убеди, че е предположил вярно за какво ще служи. Забулените тъкмо сипваха в казана на триножника вода, с кожени кофи, които висяха на края на дълги колове с противотежести, качени върху подпори. На Дичо му се дощя да изръкопляска на тяхното умение да боравят с подобни примитивни лостове-кранове. Изгряващото слънце надзърна в изкопа и се отрази в плочките, подредени със смайваща прецизност. Ямата заблестя чак нетърпимо. Забулените продължаваха да протягат кобилиците към казана, който сякаш още в първия момент взе да се нажежава. Радослав видя всичко това и си тръгна.
За майсторите слънцеловци научи, че са пустинни жители от далечния юг на друг континент, където имало много солена вода. Тамошните племена я опреснявали в своите светлинни ями, понеже не разполагали с достатъчно дърва, пък и растенията за тях били свещени.
Много скоро техните слънчеви пещи почти изцяло изместиха огнищата в Лагера. В тях варяха храната, перяха дрехите на войскарите — ето за какво са надписвали казаните! — даже в по-малки ями изпичаха хляб и месо. Дим от горени дърва вече се издигаше само над някои ковачници и откъм катуните извън Периметъра. Самодивските представители спряха да се мръщят.
Един ден Радослав фиксира далеч на плаца въоръжена пехотна група, от която сърцето му затупка неистово. Бяха… този път — наистина хора! Въпреки разстоянието, той можеше да се хване на бас, че войниците, които упражняваха групова фехтовка, са досущ като него. Жълтите им ризници от застъпващи се плочки ярко блестяха в слънчевата светлина. За разлика от граморите, носеха островърхи шлемове. Оръжията им, доколкото можеше да съди, бяха къси и широки, дочуваше се дрънченето на малките им кръгли щитове. За съжаление, него ден Дичо стоеше на пост върху кулата на Оградата и докато го сменят, златобронните воини изчезнаха. По-приказливите от отряда го осведомиха, че вероятно е видял бегълци от някакви острови, чието име той си преведе като Цитаделата. Остана с надеждата, че ще ги срещне отново. Бе сигурен, че не са фамо-грамори, нито от самодивски произход. Опита се да ги потърси. Карти със схемата на подразделенията в Лагера имаше във всяка отрядна барака, но… Първо — как да прочете пояснителните надписи? И второ — Армията бе грамадна!