Избрани творби в осем тома (Том 6)
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Бакърджиев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Избрани творби в осем тома (Том 6)». Краткое содержание книги:
Какво, че ти си бил принц, император, крал?
Че всичко със закон и с меч си овладял?
Пиедестал ти бе германската държава —
по титла цезар, Карл Велики бе по слава,
надминал Анибал, Атила, всеки друг,
голям като света!… И всичко свърши тук!
Мечтайте за властта, но ей какво остава
от императора! Покрийте с шум и врява
огромната земя и превърнете в рай
империята си, недейте казва: Край!
Вдигнете в този свят един огромен замък
и ще се срути той, ще свърши с този камък,
по който име, сан и титли ще личат,
а малките деца едва ще ги четат.
Каквато висша цел да мами гордостта ви,
ще стигнете смъртта!… Но жажда пак ме дави.
Империйо! Така съм близо! Нечий глас
ми шепне: „Твоя е!“ Да, ще я имам аз!
Ах, стане ли това!… Да съм едно начало!
Качил се сам навръх безкрайната спирала!
На толкова страни, събрани като в свод,
да бъдеш камък, ключ, опора и живот!
Да стъпваш по крале със своите сандали,
да виждаш в ниското дворци на феодали,
херцози, графове, епископи, князе,
абати, рицари, а в техните нозе —
войници и отци; дълбоко в тая бездна
да бъдат хората и в мрачина да чезнат.
О, хората! Това е някакво море
от викове и плач и кой ще разбере
шума и воплите, и страшните кошмари.
И върху всичко туй звучат безброй фанфари.
Да! Хора, градове и кули, цял рояк;
камбаните звънят — дотук ги чувам чак.
(Замечтан.)
Основа на света — над тебе разлюляна
е пирамидата, в два полюса опряна.
Развихрени вълни, които в своя път
я люшкат и така й мястото менят,
и всички тронове, накацали по нея,
са като столчета и плахо се люлеят,
а всеки земен крал не мисли за сплетни,
към бога взрял очи… Не, долу погледни!
Народът — океан! Създава вечни грижи!
Щом хвърлиш нещо там, той цял ще се раздвижи,
ще люшне трон и гроб! Тогава всеки крал
във огледалото се вглежда побледнял.
О, ако взреш очи дълбоко под вълните,
ще видиш — там лежат империи разбити,
огромни кораби, люлени в дълбина,
които никой днес не може разпозна!
Да управляваш сам! Да стигнеш върха горе,
да знаеш, че и ти си като всички хора!
Да виждаш пропастта! О, в тоя миг свещен
дано не бъда аз от гордост заслепен!
О, пирамидо, в теб лежат крале, държави —
ти имаш тесен връх! Кой там ще ме постави?
Кой би ме подкрепил с душа и с глас сърцат,
усещайки под мен разлюшкания свят?
И цялата земя, туптяща, величава?
А с глобуса в ръце какво след туй ще правя?
Как да го нося сам? И бих ли издържал?
Аз — император? О, тежи и да си крал!
Един от смъртните можа с ръка сурова
да тласне своя дух до щастие такова.
Но аз ще мога ли? Кой моите мечти,
би укрепил сега?
(Пада на колене пред гробницата.)
О, Карл Велики, ти!
Понеже господ-бог ни взе и ни постави
лице срещу лице, влей мисли величави
във моя царствен ум! От гроба, от нощта
вложи в гърдите ми и мощ, и красота.
О, нека да прозра в сърцето на нещата!
Да видя, че пред мен е мъничка земята,
защото се боя да не завърша зле.
Във този Вавилон овчари и крале
умират от възторг пред своите заслуги,
когато гледат как под тях се влачат други.
О, как да победя и как да бъда строг,
по-малко милостив и повече жесток!
Ако понякога и в гроба, сянко свята,
се будиш от шума тревожен на земята,
от светлия си гроб, разтворен във нощта,
изпращаш мълнии към мрака на света;
ако е истина, ще мога ли тогава
след Карл Велики аз от днес да се прославя?
Кажи, макар дъхът на твоите уста
да счупи върху мен гробовната врата!
Не ме отхвърляй ти със вихър — дъх студен!
Подпрян на камъка, поговори със мен,
макар и за неща, които ужасяват
и карат хората от страх да побледняват!
Кажи и своя син не заслепявай ти —
навярно твоят гроб във светлина блести!
Ако мълчиш — поне ръката ми блажена