Жените на Цезар (Част II: Весталките)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жените на Цезар (Част II: Весталките)». Краткое содержание книги:
Така или иначе в последния ден на декември, малко преди залез-слънце първият консул се яви пред народното събрание, за да предаде обратно инсигниите на властта си. Беше се готвил упорито и продължително за този миг на сбогуване, за да се запомни слизането му от власт с най-красивата и знаменателна реч, която някога Рим е чул от устата му. Чувството за чест го задължаваше, както и високото му самомнение. Дори Антоний Хибрида да се беше върнал за целта в Рим, пак не би представлявал достоен съперник, но още по-добре бе, че Цицерон щеше да се изкаже сам и единствен на това прощално събрание. Великолепно!
— Квирити — обърна се той към народа с медения си гласец, — преживяхме една важна година в римската история…
— Вето, вето! — изкрещя Метел Непот от Кладенеца на комициите в краката на Цицерон. — Налагам вето върху речта ти, Цицероне! Човек, който е екзекутирал римски граждани без присъда, няма право да оправдае своите деяния! Затваряй си устата, Цицероне! Полагай си клетвата и се разкарай от рострата!
На площада настъпи пълно мълчание. Още преди заседанието Цицерон се беше надявал да дойдат повече хора — достатъчно на брой, за да се премести от рострата на площадката пред храма на Кастор — оттам речите звучаха по-внушителни. Атик се беше постарал да доведе слушатели. Така на Форума бяха дошли всички поддръжници на Цицерон от средите на конническото съсловие. Дори да не представляваха внушителна тълпа, бяха по-многобройни от опозицията. Но налагането на вето на един тъй традиционен акт, какъвто беше прощалната реч на консула, свари Цицерон напълно неподготвен. И което беше по-важно, въпреки че имаше повече поддръжници, отколкото противници на площада, не можеше да заобиколи произнесеното вето. За втори път през последните месеци Цицерон тайно си пожела никой да не беше посягал на суланските закони, особено онези, които ограничаваха правото на вето. Но Сула беше мъртъв и Цицерон се оказваше с вързани ръце. Не можеше да каже нищо!
Най-накрая се примири със съдбата и започна да произнася вековните формули на клетвата, която римският консул дава при слизането си от власт. Едва накрая си позволи едно допълнение:
— Кълна се също така, че благодарение единствено на собствените си усилия аз, Марк Тулий Цицерон, консул на римския Сенат и народ, осигурих бъдеще за законното управление и спасих Рим от враговете му!
В този миг Атик даде тон за аплодисменти и съмишлениците му шумно го подкрепиха. Пък и буйните глави сред опозицията не присъстваха, за да го освиркват. Наближаваше Нова година, навярно си имаха други занимания, вместо да зяпат как Цицерон предава властта. Цицерон се почувства като победител, с достойнство слезе от трибуната и с разтворени обятия се насочи към Атик. В следващия миг го качиха на рамене, окичиха лавров венец на главата му и го понесоха към стълбите на Златарите. Жалко, че Цезар не беше тук да види това изпращане. Но в качеството си на бъдещ магистрат дори да искаше, той не можеше да присъства на церемонията. Неговият ден беше утрешният, когато заедно с останалите консули и претори щеше да положи клетва в храма на Юпитер Оптимус Максимус и щеше да даде ход (поне според очакванията на Цицерон) на една доста тежка за добрите люде политическа година.
Събитията от следващата сутрин напълно потвърдиха очакванията на Цицерон. Още щом привърши официалната церемония и календарът беше коригиран, новият градски претор Гай Юлий Цезар бързо напусна първото за годината заседание на Сената и от рострата на Форума свика народното събрание. Нямаше съмнение, че всичко беше подготвено предварително, на площада по някаква странна случайност се навъртаха все привърженици на популарите, като се почне от младежта и се стигне до сенаторите, приближени на Цезар. Но най-много бяха представителите на по-бедните слоеве — хора, които изпъкваха над римските пролетарии, колкото да се зачислят в някоя центурия, евреи, за които Цезар не само бе уредил да се сдобият с римско гражданство, но и ги бе вписал в състава на селските триби, освободени роби, дребни търговци и снабдители, които също се бяха вмъкнали някак в селските триби, а по периферията на площада стояха техните съпруги, дъщери, майки и лели.
Цезар сякаш се преобрази; вместо плътния му бас из площада се разнесе тънък, почти пронизителен глас, който достигаше до най-далекостоящите.
— Римски народе, повиках те на този площад, за да станеш свидетел на моя протест срещу една обида спрямо Рим, толкова жестока, че чак боговете плачат от мъка! Преди повече от двайсет години храмът на Юпитер беше изгорен до основи. В младините си аз бях Фламен Диалис, личен жрец на Юпитер, а сега, в разцвета на силите си, съм върховен понтифекс и отново съм задължен да служа на нашия велик бог. Днес положих клетва като претор в новата сграда на храма, която покойният Луций Корнелий Сула поръча на Квинт Лутаций Катул да издигне още преди осемнайсет години. И римски народе, нека споделя, че се почувствах омерзен и опетнен! Обзе ме срам! Сведох глава пред Великия бог и плаках с лице, скрито под полите на тогата ми. Не смеех да вдигна очи към новата изящна статуя на Юпитер — поръчана и платена от моя вуйчо Луций Аврелий Кота и от неговия колега в консулството преди години Луций Манлий Торкват! Да, защото допреди броени дни в храма на Юпитер Оптимус Максимус дори нямаше изображение на Великия бог!