Жените на Цезар (Част II: Весталките)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жените на Цезар (Част II: Весталките)». Краткое содержание книги:
— Мисля, че въпросът е излишен, Цезаре. Не си ти този, който решава, а аз.
Той демонстративно се изсмя.
— Глупости!
Сервилия пребледня.
— Искаш да кажеш, че аз те обичам повече, отколкото ти мен?
— Аз изобщо не те обичам.
— Тогава защо сме заедно?
— Защото ми доставяш удоволствие в леглото, което се случва рядко с жени от нашите среди. Съчетанието ми харесва. Освен това имаш ум в главата, нищо че си харпия.
— Значи мислиш, че всичко е там? — попита тя, колкото да смени темата.
— Кое?
— Мисловният ни орган.
— Попитай който и да е военен хирург. Дори простите войници го знаят. Човек си уврежда мисленето, когато го бият по главата. Там е мозъкът, „церебрум“. Това, за което философите се препират, не е къде се намира „церебрум“, а къде се намира „анимус“ — съживителното начало, душата. Онази част, която може да осмисля идеите, без да ги обвързва със сетивата, нито с това, което те възприемат — от музиката, та чак до чистата геометрия. Онази част, която дава живот на всичко останало. За нея не е ясно къде се намира. В главата, в гърдите, в корема… — Цезар се усмихна. — Може да се намира дори в палците на краката ни. Логично, като се има предвид как подаграта унищожи целия ораторски талант на Хортензий.
— Мисля, че наистина отговори на въпроса ми. Сега си давам сметка защо сме заедно.
— Защо?
— Защото аз ти служа вместо точило. Точиш си остроумията върху мен.
Сервилия се изправи и започна да сваля дрехите си. Изведнъж Цезар бе обзет от желание. Но не беше склонен към ласки и милувки: човек не може да извлече наслада от една харпия, ако я милва и гали. Харпиите трябва да бъдат съборени на земята, трябва да ги захапеш за гърлото, да забиеш нокти в гърба им и да ги обладаеш с цялата си злост.
Грубостта му винаги сломяваше съпротивата й. Сервилия изведнъж омекна и когато Цезар най-сетне я отнесе на леглото, замърка като котка от удоволствие.
— Ти обичал ли си някоя жена? — попита неочаквано тя.
— Да, Цинила — рязко й отвърна Цезар и затвори очи, за да скрие сълзите си.
— Защо? — искаше да знае харпията. — У нея нямаше нищо особено. Не беше интелигентна, не беше остроумна, нищо че се бе родила патрицианка.
Цезар не отговори, обърна се на другата страна и се престори на заспал. Да говори за Цинила пред Сервилия? Никога!
„Защо толкова я обичах, ако изобщо съм я обичал? Защото Цинила беше моя още от деня, в който я хванах за ръка и я изведох от къщата на престарелия и полудял Гай Марий. На колко години бях тогава? На тринайсет? Тя беше само на седем, едно малко и прекрасно момиченце. Тъмнокоса, закръглена и мила… Как се свиваше горната й устна, щом се усмихнеше… А тя често се усмихваше. Беше въплъщение на добротата. Нищо не искаше за себе си, освен ако не го пожелаех аз. Дали не я обичах, защото отраснахме заедно? Или защото когато от злоба и завист ме окова във веригите на жреческата длъжност, Гай Марий все пак ме дари с нещо, което никога повече няма да получа?“
Цезар изведнъж се надигна и силно плесна Сервилия по задника.
— Време е да си вървиш — подкани я той. — Хайде, Сервилия, ставай! Тръгвай си!
Тя побърза да си тръгне, без да възрази. Нещо в погледа му й вдъхваше същия страх, който тя самата внушаваше на Брут. Щом любовницата му излезе и затвори вратата, Цезар се просна по очи, зарови лице във възглавницата и горко зарида. Не беше плакал така от деня, в който Цинила почина.
Сенатът повече не заседава тази година. Което не беше необичайно, тъй като не съществуваше график кога да се свикват събрания. За да се проведе заседание, то трябваше да бъде поискано от действащ магистрат, най-често — от консула, който държи фасциите през въпросния месец. Месецът беше декември, предполагаше се, че начело на държавата стои Антоний Хибрида, но Цицерон изпълняваше функциите вместо него, а той повече политика не желаеше. Пък и от Етрурия не идваха новини, които да разтревожат съня на сенаторите. Да можеше винаги да е така! Ако първият консул се страхуваше от нещо, то беше да не даде нов повод за изява на Цезар. Всеки ден без изключение на Форума се разиграваше една и съща комедия: Метел Непот се опитваше да свали Хибрида от служба, а Катон му налагаше вето. Атик и останалите конници — поддръжници на Цицерон се опитваха всячески да убедят народа в правотата на Сената, но погледите си оставаха все така навъсени и заканителни.