Господарка на Империята

— Не те познах с тая дреха.

Главният шпионин облиза сладко от пръстите си и рече:

— Искам новини. Спешно е. Търговец на подправки, показно, облечен и е метален накит. Имал е варвари носачи. Можеш ли да го намериш?

Пекарят изтри потта от дебелия си врат.

— Ако можеш да почакаш до залез-слънце, когато хвърляме остатъците на просячетата, може да имам отговор.

Аракаси не остана доволен.

— Много е късно. Искам да използвам бегача ти. — Врътна ръка и като по магия между пръстите му се появи навито парче пергамент. Може би: Главният шпионин го беше крил през цялото време в ръкава си, помисли Хокану, но не можеше да е сигурен.

— Прати това на сандалджията на ъгъла На Бъчварска и Табакчийска. Собственикът се казва Чимичи. Кажи му, че питата ти гори.

Хлебарят изглеждаше разколебан.

— Направи го! — изшепна Аракаси с тон, от който Хокану настръхна.

Хлебарят вдигна брашнените си ръце с дланите нагоре в знак на покорство, а после ревна на чирака си. Момчето изтича навън с пергамента, а Аракаси закрачи из стаята като саркат в клетка и не спря през цялото време, докато го нямаше.

Кожарят се оказа слаб като клечка мъж с пустинна кръв, носеше мазни от пот пискюли с талисмани под робата си. Провисналата му коса падаше на очите му, които шаваха неспокойно. Ръцете му бяха покрити с белези, които можеше да са от изплъзналия се нож в занаята му, но по-вероятно, помисли Хокану, ако се съдеше по броя им и по местата, от опитната ръка на мъчител. Шмугна се през завеската още мигайки от слънчевата светлина, с намазана със сладко кифла в едната ръка също като тази в ръката на Аракаси.

— Глупак — изсъска на жреца. — Излагаш ме на риск с този спешен сигнал, а после ме викаш тук. Началникът ще те изгори за такова нехайство.

— Началникът определено няма да го направи — сухо каза Аракаси.

Майсторът кожар подскочи.

— Но това си самият ти! Богове, не можах да те позная в тези храмови дрипи. — Веждите му се сбраха в мръщене, достойно за цубарското му потекло. — Какво толкова е станало?

— Търсим един търговец на подправки, натруфен със златна верижка и с носачи варвари.

Лицето на Чимичи светна.

— Мъртъв е — отвърна той. — И носачите му също. В един склад на улица Хуает, ако може да се разчита на крадеца, опитал се да размени брънки от верижка при сарафите, че е казал истината. Но след като такъв човек изобщо е имал злато, едва ли си го е измислил.

— Имперският патрул знае ли вече за труповете?

— Вероятно не. — Чимичи остави кифлата и избърса оцапания си със сладко пръст в престилката си. — Да си виждал някога сараф да докладва нещо, което не е длъжен? Данъците на метали не са малки напоследък, след като Небесната светлина трябва да подсили армията си срещу заплахата на твърдите традиционалиста.