Френска целувка (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Френска целувка (Книга 1)». Краткое содержание книги:
По време на дългите, изнурителни дни на упражнения и тренировки по живописното дефиле на Прованс той повярва, че Сутан е далеч от мислите му, но всяка нощ, когато капнал от умора затваряше очи, тя бе там.
Срещаше я в сънища, изпълнени с тъмни бразилски ритми, които го съблазняваха, понасяха го обратно към бляскаво осветената къща, към сиво-зелените й очи, към сладострастията й прегръдка. Той протягаше ръце, с безмълвен стон проникваше в нея, само за да разбере, че тази, в която потъва в сляпото си, болезнено отчаяние, бе Селест, а не Сутан.
Всеки път се събуждаше със силна, болезнена ерекция. Сърцето му блъскаше като чук и той трябваше да се прости със съня, който отстъпваше място на терзаещите мисли на нощта, докато накрая горчилката в гърлото му го караше да стане от празното легло, да се облече в тишината на стаята и да излезе с колелото си в мрака, сивеещ от зараждащото се утро.
Сутан му липсваше. Но той трябваше да се лиши от общуването с нея, от нейната топлина, нежност и любов. Това, което бе казал Салот Сар за победата, бе неизбежно.
Въпреки думите си пред Сутан онази нощ в градината, той не разказа на никого за подслушания разговор между Селест Воже и Салот Сар. Колкото и да тъгуваше по нея, липсата й му се струваше твърде леко наказание за това мълчание. Не можеше да си обясни своето нежелание да се изложи на опасност. При все че го презираше от дъното на душата си, той нямаше как да отрече съществуването му вътре в себе си.
Валеше. Слънцето, внезапно подплашено, бе потърсило прикритие зад черните облаци. Крис караше под дъжда заедно със своя отбор, с хората, които щяха да споделят с него победата или поражението в Тур дьо Франс.
Той събра багажа си — отборът отлиташе за Париж. Дадоха си един ден почивка, през който разгледаха Айфеловата кула, Нотр Дам, Площада на Бастилията, Лувъра.
Но Крис бе сляп за великолепието на тези паметници. Вместо да му вдъхнат благоговение, те го измориха; чувстваше се в тях изгубен, подобно на Йона в стомаха на кита. Въпреки това, нощем не можеше да заспи. Главата му бучеше като кошер от нерадостни мисли. Накрая отиде в американското посолство. Посланикът бе излязъл някъде, а заместникът му бе зает.
След час и половина чакане го въведоха в сумрачна стая, обзаведена с груби мебели, наподобяващи гигантски кубчета за игра. През прозореца се виждаше единствено вентилационната шахта и той разбра, че това не може да е кабинетът на посланика.
Разказа историята си за Салот Сар на някакъв младеж с жълтеникав цвят на лицето, не много по-възрастен, както му се стори, от самия него. По средата на разказа пъпчивият младок го прекъсна с думите: „Извинете, казахте ли ми името си?“ Крис му го каза и той кимна с глава. В ръката си с важен вид държеше химикалка, но не записваше нищо. Вместо това рисуваше жена с едри, високи гърди.
— Искам да говоря със заместника — каза Крис.
— Боя се, че е невъзможно — отвърна жълтеникавият младеж с отегчения, привичен тон на професионален бюрократ. Той разсеяно се усмихна и добави към рисунката си тясна, къса пола.
Крис стана.
— Това ли беше всичко? — попита младежът.
В стаята си в хотела написа писмо, преписа го на чисто и го изпрати до американския посланик. Какво повече можеше да стори? Нищо друго не му дойде наум. Всичко бе точно така, както предрече Сутан.
Отборът вече го чакаше. Заминаваха на север, към Рубе. Във влака, чак до последните напрегнати моменти преди старта, обсъждаха различни стратегии за състезанието. Потеглиха под дъжда, разхладил горещото пладне, бореха се за изгодна позиция по павираните, опасно хлъзгави улици. Последваха два дни езда през безупречно поддържаните паркове на Белгия и Холандия. Преминаха отново границата, наближиха Мезиер, изкачиха дълги стръмни участъци, караха по тесни, оградени с дървета пътища, с надвиснали над тях древни каменни крепости, останки от времето, когато Франция още не е съществувала.
Убийствената жега се усилваше, те пръскаха вода в отворените си, пресъхнали усти. В слънчевия пек и под дъжда, Крис неизменно виждаше Сутан. По време на неспокойния си сън, всяка нощ в нов град, прехвърляше нейния образ в съзнанието си — това бе време за мъчения и той й го отстъпи. С всяка тъпа болка в мускулите си ясно изпитваше нейната липса. Тя или може би онова, в чийто символ се бе превърнала, беше една открита рана в душата му, която той не можеше да спре да разчопля.
Не първи или втори, но неотстъпно в челото на основната група, Крис не изпускаше от погледа си жълтата фланелка. Дните минаваха и с мъчителното преваляне на средата на състезанието, когато на преден план излизаха издръжливостта и физическата подготовка, Обиколката на Франция придобиваше все по-голямо значение в мислите му. Спечелването й се превръщаше в нещо, сравнимо с достигането на Светия Граал, сякаш пресичането на финалната линия преди всички би му донесло избавление, би го пречистило от греха да се намира тук, далеч от смъртната опасност на войната.