Фамилията Прици
- Автор: Кондон Ричард
- Серия: Prizzi's Family #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Иван Вазов“
- Переводчик: Емилия Георгиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Фамилията Прици». Краткое содержание книги:
— Тази информация ни струва скъпо — каза Едуардо, — но трябва да се уверим, че е точна. Няма нужда Чарли да бие път чак до Якима, за да убие някакви хора, които винаги са били Хобарт Търман и Чандлър Оуенс, само защото имат стари сметки за уреждане с Министерството на правосъдието.
— Ще се разбере щом ме видят — каза Чарли. — Ще подмокрят гащите.
Петдесет и четвърта глава
Видните гости от цяла Америка се изсипваха в трите хотела на Прици в Манхатън. Папският нунций отиде да обядва с дон Корадо в Бруклин веднага след пробите при модния шивач Унгаро, обаче възнамеряваше, ако е възможно, да избегне самото тържество.
Филмови, информационни и телевизионни звезди се бяха скупчили в очакване да нахлуят в „Градините на Палермо“. Събитието щеше да бъде отразено в светските хроники, но годежът определено не беше новинарско събитие. Хората, които бяха чували за семейство Прици, знаеха за годежа, а що се отнасяше за останалата част от света, там те бяха неизвестни и не представляваха интерес. Така беше от доста години, откакто fratellanza бе поела курс за ненасилие по отношение на връзките си с обществеността, или ако неизбежното все пак трябваше да стане, за това биваха обвинявани дивите южноамериканци и негрите.
Мейроуз Прици — младата жена, в чиято чест ставаше тържеството, беше племенница на финансиста Едуард Прайс, но никой нищо не беше чувал за Чарлз Амедео Партана. Гангстерите, ако имаше все още такива, бяха живата сила на нещо полуотмряло като Мафията и живееха само във филмите, или бяха станали част от американската история. Хората, които притежаваха големи компании, ги завземаха със сложни подмолни операции, заменяха ги или ги обединяваха, за да вдигнат цената, и се наричаха финансисти, а не гангстери. Обществото вече изясняваше номенклатурата си, както стана преди това с наркотиците. Те бяха наречени „субстанции под държавен контрол“, а данъците — „увеличаване на приходите“. Всичко се вършеше в такива мащаби, в сравнение с които лудориите на едновремешните „гангстери“ изглеждаха нищожни. Всичко се правеше открито, от известни хора, чиито имена се появяваха редовно по бизнес страниците на вестниците. Фактът, че съществуваше една сицилианско-американска фамилия, известна в ограничен район на далечен Бруклин и оглавявана от някакъв забравен старец, не означаваше за никого нищо. Какво от това, че в прашните, забравени архиви на нюйоркската полиция този старец се води под номер Е-14481 или под номер 362142А във ФБР, или под номер 247 в списъците на Федералното бюро по наркотиците. Нямаше какво друго да се съобщава по този случай, освен радостта на бъдещата булка.
Винсънт нае една суперлуксозна лимузина, шофирана от неговия човек — Зинго Папалуш, който трябваше да вземе Чарли от апартамента край брега, после да мине през къщата на Винсънт в Бенсърхърст и да закара всички — Чарли, Мейроуз и Винсънт в „Градините на Палермо“ до корабостроителницата, намираща се на границата между Бруклинските възвишения, Форт Грийн и Уилямсбърг. „Градините на Палермо“ беше свещената горичка, където Прици, Партана, Сестеро и Гароне чествуваха по-важните събития през последните петдесет години. Сградата беше на тридесет и седем години, когато Корадо Прици я купи. Той я беше използувал непрекъснато за организиране на танци, религиозни ритуали и събрания на имигранти от Сицилия, които се бяха обединили около него и съвсем справедливо го бяха избрали за свой водач — без насилие, или по-точно не само с насилие. Градът се беше опитал да конфискува сградата на два пъти през последните девет години, но всеки път дон Корадо казваше на Едуардо да отмени нареждането. Сега тя се водеше като собственост на Свещения орден Decima Manovale, организация с идеална цел на религиозни аскетици, дали обет за бедност, които бяха попечители на акции от петролната индустрия, с право на глас, собственост на дон Корадо.
По пътя от крайбрежието към дома на годеницата си в Бенсърхърст Чарли не можа да се отърси от завладялата го депресия. Предишната нощ се беше видял с Мардел за последен път в живота си и не можа да намери смелост да й каже сбогом. Помъчи се. Докато се колебаеше, си помисли, че поне е опитал. Нямаше измъкване. Трябваше или да избягат, или да се самоубият. Чувствуваше се като топка между две стени. След няколко удара силата й се изчерпва и тя не може да се върне отново до другата стена. Не можеше непрекъснато да повтаря едно и също. Тази песен им беше позната до втръсване, затова не й каза нищо, дори довиждане. От друга страна, не бива да оставя нещата просто така. Би могъл да й напише писмо. Тя харесваше Поп. Щеше да го помоли да отиде при нея и да й го даде. Тя е много чувствителна към парите. Абсолютно невъзможно беше да й остави чек тази сутрин, когато се измъкна от апартамента. Дори не успя да уреди въпроса чрез банка — да й праща достатъчно пари всеки месец, но без да я засрами — защото тя си беше малко побъркана, щом опреше до пари. Не много, само колкото да е спокоен, че ще има какво да яде и да си плаща наема. Ще накара Едуардо и адвокатите му да нагласят някое фалшиво наследство от роднините й в Англия. Това беше единствената възможност да я накара да приеме пари.