Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
— Невъзможно е да бъдеш и двете едновременно — забеляза замислено Джон. — Хората отдавна са открили това. Ако трябва да избирам, аз бих предпочел да бъда свободен. За всеки случай добре ще е да прехвърлиш в джобовете си съдържанието на кутията си с бижута.
Десет минути по-късно двете момичета се срещнаха с Джон в тъмния коридор и тримата слязоха на първия етаж на замъка. Като минаха за последен път през разкошно наредените салони, те се спряха за миг на терасата, за да погледнат горящите негърски жилища и димящите останки на два аероплана, паднали от другата страна на езерото. Едно-единствено оръдие упорито продължаваше да стреля, а нападателите явно се страхуваха да се спуснат по-ниско, но сипеха своите оглушителни фойерверки наоколо му с надеждата някой от тях да улучи целта и да унищожи негърската му прислуга.
Бегълците се спуснаха по мраморното стълбище, завиха наляво и започнаха да се изкачват по една тясна пътека, която се виеше около диамантената планина. Кисмин знаеше едно гъсто залесено място, някъде по средата на пътя към върха, където можеха да се скрият, да наблюдават оттам бурната нощ в долината и накрая, когато стане наложително, да се измъкнат по едва тайна пътека, проправена през каменистото дере.
X
Часът беше три след полунощ, когато стигнаха до определеното място. Кротката и флегматична Жасмин веднага заспа, облегната на дънера на едно огромно дърво, а Джон и Кисмин седяха прегърнати и наблюдаваха отчаяните приливи и отливи на решителната битка сред останките на онова, което същата сутрин бе представлявало цветуща градина. Малко след четири часа последното оцеляло до момента оръдие изтрещя и излезе от строя, като изпусна един огромен език от червен дим. Макар че луната беше залязла, те видяха как аеропланите започнаха да кръжат по-близо до земята. Когато нападателите се убедяха, че обсадените не разполагат повече със защитни средства, те щяха да се приземят и жестокото и пищно царуване на Уошингтънови щеше да приключи.
След спирането на стрелбата долината утихна. Овъглените останки на двата аероплана блестяха като очите на някакъв огромен звяр, залегнал в тревата. Замъкът се издигаше, тъмен и смълчан, също тъй красив в мрака, както и на слънчевата светлина, а неумолимият грохот на Немезида на приливи и отливи огласяше въздуха. Тогава Джон забеляза, че и Кисмин бе заспала дълбоко като сестра си.
Вече наближаваше пет часът, когато той долови шум от стъпки откъм пътеката, по която те бяха вървели, и зачака с притаен дъх да отминат наблюдателния пункт, който бе заел. Появи се лек ветрец, росата беше студена и Джон знаеше, че скоро ще се зазори. Той изчака стъпките да се отдалечат на безопасно разстояние нагоре по възвишението и да заглъхнат. Тогава ги последва. Някъде по средата на пътя към стръмния връх дърветата започваха да редеят и една скална седловина покриваше масивния диамант. Малко преди да стигне това място, Джон забави крачка, предупреден от инстинкта си, че пред него има живо същество. Скри се зад един заоблен каменен блок и предпазливо надникна иззад него. Любопитството му бе задоволено; ето какво видя той:
Брадок Уошингтън беше застанал неподвижен и тъмният му силует се очертаваше на фона на сивото небе. Той не издаваше никакъв признак на живот — нито със звук, нито с движение. Когато утрото се зададе от изток, придавайки на земята студен зеленикав цвят, самотната фигура се сля с бледия светлик на новия ден.
Докато Джон наблюдаваше, Брадок Уошингтън остана още известно време неподвижен, потънал в дълбоко размишление, после даде знак на двамата негри, приклекнали до краката му, да вдигнат товара, който бе поставен между тях. Когато те с усилие се изправиха, първите златисти лъчи на слънцето пронизаха безчислените призми на един огромен и съвършено изваян диамант, който грейна тъй ослепително с бялото си сияние, сякаш бе отломка от Зорницата. В първия миг носачите се олюляха от тежестта му, после мускулите им се стегнаха под лъскавата им потна кожа и трите фигури отново застанаха неподвижно, дребни и безсилни пред величието на необятните небеса.
След малко белият човек изправи гордо глава и вдигна ръце, сякаш искаше да привлече вниманието на голяма тълпа, пред която ще говори. Тълпа обаче нямаше; дълбоката тишина, обгърнала небето и планината, се нарушаваше единствено от нежни птичи гласове, обаждащи се тук-там сред дърветата. Фигурата, застанала на седловината, заговори с дързък и изпълнен с непоколебима самоувереност глас.