Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
Джон беше очарован от чудесата, които криеха замъкът и долината. Навремето, както му беше разказал Пърси, Брадок Уошингтън наредил да отвлекат един градинар-декоратор, един архитект, един сценограф и един френски поет декадент, останал още от миналия век. Той им поверил целия си негърски отряд, поел задължението да ги снабдява с всякакви материали, каквито могат да се намерят по света, и ги оставил да работят върху идеите си. Един по един обаче те доказали негодността си. Поетът декадент още от самото начало взел да оплаква раздялата си с пролетните парижки булеварди, бръщолевел разни объркани приказки за маймуни, слонова кост и подправки, но не казвал нищо съществено. Сценографът пък искал да превърне долината в нещо крайно оригинално, да я обзаведе с небивали атракциони, които обаче твърде скоро щели да омръзнат на Уошингтънови. Що се отнася до архитекта и градинаря, те изобщо не можели да се освободят от традиционализма си и държали всичко да от прави точно така, както било прието.
Накрая те сами разрешили въпроса за съдбата си — една сутрин, след като цяла нощ, затворени в една стая, спорили къде да бъде построен някакъв фонтан, всички до един полудели и сега си живеели, настанени удобно в един приют за душевноболни в Уестпорт, Кънетикът.
— Но кой тогава ви проектира тези прекрасни приемни зали, салони, коридори и бани? — попита учудено Джон.
— Е, срам ме е да го кажа — отвърна Пърси, — но всичко това го направи един филмов продуцент. Оказа се, че той единствен от всички умееше да пилее пари в неограничено количество, макар че напъхваше в яката си салфетката за хранене и не знаеше нито да чете, нито да пише.
Когато наближи краят на август, Джон започна да съжалява, че скоро ще трябва да се връща в училище. Двамата с Кисмин бяха решили да избягат през идущия юни.
— Разбира се, най-добре би било да се оженим тук — призна Кисмин, — но татко никога не би ми позволил да се омъжа за теб. Освен това предпочитам да избягам с любимия. За богатите хора в Америка днес е истинска мъка да се женят — непременно трябва да дават обяви в пресата, че младоженката ще бъде облечена в не знам какъв си старинен тоалет, а всъщност имат предвид само някакви купени на вехто стари перли и някоя износена дантела, принадлежала на времето на императрица Евгения.
— Да, да, това е вярно — съгласи се разпалено Джон. — Когато гостувах у Шницлер-Мърфи, най-голямата им дъщеря, Гуендълин, тъкмо се бе омъжила за някакъв младеж, чийто баща притежавал половината Южна Вирджиния. А от писмото, което изпрати после на близките си, се разбираше колко трудно я карали с неговата заплата на банков чиновник, но накрая завършваше: „Слава богу, че все пак имам четири добри прислужнички, това малко от малко ме облекчава.“
— Ама че глупости! — забеляза Кисмин. — Помисли си за милионите и милиони хора по света, работници и разни други, които се задоволяват само с по две прислужнички.
Един следобед към края на август една случайна забележка на Кисмин изведнъж промени рязко целия облик на нещата и хвърли Джон в истински ужас.
Двамата седяха в любимата си горичка и между целувките Джон се впускаше в някакъв сантиментален брътвеж за лоши предчувствия и предзнаменования, като си въобразяваше, че това придава по-голяма романтичност на отношенията нм.
— Понякога си мисля, че ние никога няма да се оженим — рече печално той. — Ти си прекалено богата и красива, не можеш да бъдеш като другите момичета. Аз би трябвало да се оженя за дъщерята на някой заможен търговец на железария на едро от Омаха или от Сиукс Сити и да се задоволя с нейния половин милион.
— Някога познавах дъщерята на един търговец на железария на едро — забеляза Кисмин — и не смятам, че момиче като нея би могло да те задоволи. Тя беше приятелка на сестра ми и беше дошла да ни гостува.
— Значи, вие сте имали и други гости? — възкликна изненадано Джон.
Кисмин сякаш съжали за думите си.
— О, да — рече тя припряно, — идвали са неколцина.
— Но вие не се ли… Баща ти не се ли страхуваше, че като си отидат, ще се разприказват?