Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
Докато Джон следеше слисано всичко това, стори му се, че става нещо необикновено. Сякаш небето притъмня, сякаш в неочаквания порив на вятъра прозвуча шепот, далечен тръбен зов и въздишка, подобна на шумоленето на тежка копринена мантия. В един миг сякаш цялата природа помръкна: птиците престанаха да пеят, шепотът на дърветата стихна и някъде далеч отвъд планината затътна глуха, заплашителна гръмотевица.
И това беше всичко. Вятърът замря във високите треви на долината, утрото и настъпващият ден заеха отново местата си и изгрялото слънце започна пак да изпраща горещи вълни от златиста мараня, която образуваше светлинна пътека пред него. Листата се засмяха на слънцето и техният смях тъй разтресе дърветата, че всеки клон заприлича на девическо училище в царството на феите. Бог бе отказал да приеме подкупа.
Джон остана загледан още малко в тържественото настъпване на деня, после се обърна и видя нещо лъскаво да прелита долу край езерото, после второ, после трето, сякаш златни ангели се спускаха от облаците. Аеропланите се приземяваха.
Джон се смъкна от каменния блок и се затича към горичката, където беше оставил двете момичета; те се бяха пробудили и го чакаха. Кисмин скочи на крака и скъпоценностите в джобовете й иззвънтяха; тя отвори уста, за да зададе някакъв въпрос, но инстинктът на Джон му подсказа, че нямат време за празни думи. Трябваше да се махнат от планината, без да губят нито минута. Той хвана сестрите за ръце и тримата мълчаливо се запромъкваха между огрените от слънчева светлина и обвити в лека мараня стволове на дърветата. От долината зад тях не се чуваше никакъв друг шум освен жаловитият вик на пауните и мелодичните звуци на пробуждащото се утро.
След като изминаха около половин миля, те се измъкнаха от парка и поеха по една тясна пътека, която водеше към съседното възвишение. Когато стигнаха до върха му, те спряха, обърнаха се назад и се загледаха в хълма, който току-що бяха напуснали, с угнетяващото чувство, че над него тегне някаква гибелна заплаха.
Изрязана на фона на небето, се виждаше грохналата фигура на беловлас мъж, който бавно слизаше по стръмния склон, следван от двама огромни негри. Те носеха безучастно своя товар, който проблясваше и искреше на слънцето. По средата на пътя две други фигури се присъединиха към тях — както успя да види Джон, това бяха мисис Уошингтън и синът й, на чиято ръка тя се облягаше. Авиаторите се бяха измъкнали от аеропланите си на обширната поляна пред замъка и с пушки в ръка, наредени във верига, настъпваха към диамантената планина.
Малката група от петима души, към която беше насочено цялото внимание на наблюдателите, се спря на една скална издатина. Негрите се наведоха и издърпаха нещо, което приличаше на люк. И всички, един по един, изчезнаха в отвора — първо беловласият мъж, след него жена му и синът му, и накрая двамата негри. Слънцето за миг проблесна в украсените им със скъпоценни камъни коси, преди отворът да ги погълне.
Кисмин сграбчи ръката на Джон.
— Но къде отиват те? — извика тя разтревожено. — И какво смятат да правят?
— Навярно има някакъв подземен изход…
Двете момичета извикаха уплашено и прекъснаха изречението му.
— Не знаеш ли? — изхлипа истерично Кисмин. — Планината е минирана!
Докато Кисмин още говореше, Джон вдигна ръце, за да защити очите си. Цялата повърхност на хълма изведнъж бе грейнала от ослепително жълто сияние, което прозираше през тревната покривка, тъй както светлината прозира обикновено през човешката длан. Този непоносимо ярък блясък трая само миг и после — както става, когато изгори жичката на електрическа крушка — изчезна, разкривайки едно пепелище, от което бавно се издигаше синкав дим, носещ със себе си останки от растителност и човешка плът. От авиаторите не бе останала и следа — те също бяха загинали, както и петимата, които бяха влезли в отвора.
В същия миг земята силно се разтърси и замъкът буквално полетя във въздуха, разпръсна се на горящи отломки, които устремно се понесоха надолу и цялата димяща грамада потъна наполовина в езерото. Пламъци нямаше, димът бързо се разнесе, смесвайки се със слънчевата светлина, и след няколко минути само ситен мраморен прах все още се виеше над огромния безформен куп, който доскоро бе олицетворение на красота и богатство. Не се чуваше никакъв звук. В долината бяха останали само те тримата.