Островът на изкушението

— Трябва да полагаш по-добри грижи за себе си — каза й и се отдръпна назад.

Думите му я стъписаха.

— Моля?

— Тялото ти е безценно, Аврора. Не бива да го отдаваш на всеки срещнат.

— Гледай си работата — сопна му се, изумена от факта, че си позволява да я назидава. — Не си ми баща.

— Все някой трябва да поеме тази роля.

— Моля?

— Родителските насоки са важно нещо.

— Как смееш? Ти дори не познаваш баща ми! Не знаеш нищо за него.

— Знам, че си твърде млада да имаш такова поведение.

Обхвана я необуздана ярост.

— Ти пък какво знаеш за поведението ми?

— Знам кога една жена иска да ме вкара в леглото.

Аврора отвори уста и веднага я затвори, онемяла от неочакваната му прямота.

— Ще ти се! — изстреля, по-унижена от всякога. — Какво те кара да си мислиш, че бих искала и с пръст да те докосна… дядка?

— На трийсет и три съм. — Като че ли се забавляваше. Прииска й се да го шамароса.

— Именно — озъби му се, вече убедена, че повече не се е излагана през целия си живот. Прозвуча, сякаш сексуалният й опит се ограничаваше до няколко свирки в училищната тоалетна.

— Връщай се горе — нареди й Жан. — Паскал сигурно се чуди къде си.

— Не съм длъжна да те слушам.

— Както си и мислех: удивителна зрялост.

— Майната ти. Да ти го начукам.

Той се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Какво ожесточение само!

— Нямаше да се държа ожесточено, ако не ме вземаше на подбив — тросна му се Аврора. После скръсти ръце. — Трябва да отида до тоалетната. — Отново изтърси първото нещо, което й хрумна, и отново съжали стократно. Колкото и да беше ядосана, не искаше Жан да си я представя разкрачена на тоалетната. — Да се поосвежа — добави неубедително.

Жан я удостои със странен поглед. Пак й втълпи чувството, че я познава отблизо: че са се срещали преди, но го е забравила някак.

— Познаваме ли се от преди? — Осъзна, че е задала въпроса си на глас.

Той се подсмихна. Все едно че му беше разправила виц. Невероятно! Едва ли имаше по-невъзпитан човек на света.

Не благоволи да й отговори, а вместо това отвори вратите към горната палуба и изчезна сред прилива на ярка светлина.

Аврора отиде до най-близката тоалетна и наплиска лицето си със студена вода. Помещението се огласяше от класическа музика; по плота на мивките в римски стил бяха подредени различни шишенца с продукти за ръце, а до тях — спретнати купчинки с нечовешки пухкави бели кърпи.

Жан Моро да върви на майната си!

Той беше непоносим. Най-самодоволният и надут тип, когото някога беше виждала. Е, господинчото спокойно можеше да навре глупавото си loco parentis5 (една от любимите фрази на госпожа Дърдън) в задника си (пък бил той апетитен). Какво знаеше той за нейния живот? Нищо, ето какво. Нищичко.