Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
— Маргарет Дженсън няма нищо общо с въпроса.
— Така ли мислиш? На мен ми се струва, че доказва тезата ми доста красноречиво.
— Дженсън трябва да се радва, че е жива — заяви Жан. — Рубен имаше правото да постъпи с нея както сметне за добре.
— Ван дер Мейде е достатъчно влиятелен да постъпва с всекиго, по всяко време, както сметне за добре. Там е проблемът. Някой изобщо помисли ли за момчето? Цял живот вярва, че майка му е мъртва.
— Рубен нямаше избор. Дженсън представляваше спънка в плана му, най-разумно беше да я остави под собствения си покрив…
— И каква утешителна награда само — възможност да отгледа собственото си дете. Пълна лудост. Какво си е въобразявал Ван дер Мейде, как му е хрумнало да създаде свое отроче? Нали уж наемахте непознати мъже за…
— Всички допускаме грешки — каза Жан с премерен глас. — Случи се един-единствен път. В наши дни действаме повече от педантично, сам го знаеш.
— Не се и съмнявам. Педантичен си и в „подбора“ си, прав ли съм?
— Винаги. Холивуд гъмжи от кандидатки, но не всички са подходящи. Двустранността е важен фактор.
Сърцето на Аврора щеше да се пръсне в гърдите й. Повдигаше й се, макар и да не съзнаваше защо.
— Рискът да е равен и за двете страни, така ли? — натърти Арно.
— Да го наречем допълнителна гаранция.
Арно така снижи гласа си, че Аврора не знаеше дали да вярва на ушите си.
— Ами бебета, които не се раждат… нормални? Наясно съм как Ван дер Мейде се… отървава от тях.
— Не си наясно с нищо.
— Не можеш да си играеш на Бог, Жан-Батист.
— Нима смяташ, че Бог и дяволът са толкова различни? Погледни момичето, Арно. Погледни я само. И после ми кажи, че щеше да води по-добър живот с истинската си майка.
Побиха я тръпки.
Истинската си майка.
— Няма как да узнаем.
— Отвори си очите. Момичето има всичко на света.
— Ти може и така да си мислиш — каза кротко Арно. — Аз усещам тъгата в сърцето й.
— Ти усещаш тъга във всяко сърце. Този факт говори повече за теб, отколкото за нас.
— Наистина ли смяташ, че никога не се пита кои са истинските й родители? Онези, които така и не е видяла?
Аврора заотстъпва назад, а пред очите й избухнаха стотици цветни петна.
— Защо й е?
Арно дръпна силно от пурата си.
— Ето защо си способен на такива неща. — В думите му прозираше нотка на неохотно възхищение. — Просто не те е грижа.
В главата на Аврора зазвънтяха оглушителни, неуморни сигнални звънци.
Наистина ли смяташ, че никога не се пита кои са истинските й родители? Онези, които така и не е видяла?
И после ми кажи, че щеше да води по-добър живот с истинската си майка.
В главата й закръжи рояк от въпроси, чиито остри жила бяха притъпени от панически страх. Обърна се рязко и залитна, събаряйки една гарафа от мястото й на тоалетната масичка. Стъклото се пръсна на хиляди парчета.
Разговорът на горната палуба моментално секна. Побеснялото й сърце барабанеше глухо в ушите й. Беше попаднала в капан. Всеки миг щяха да я спипат. Бог и дяволът… Думите отекваха иронично в съзнанието й. Дочу приближаващи стъпки, плъзгащите врати над нея се отвориха.
— Какви ги вършиш?
Сякаш със светкавична скорост Арно изникна на входа. Очите му запрескачаха от стена на стена, попивайки уликите, отчитайки отворената врата към горната палуба, после се върнаха укорително върху лицето й.
— За-загубих се — скалъпи Аврора. Виеше й се свят. Люшкането на морето я омаломощаваше.
— Загубила си се — повтори Арно. Очите му имаха цвят на кафе, възголемият му нос и лъскавият златен ланец му придаваха класически авторитет, като император на гладиаторската арена.
— Съжалявам, не знаех, че това е спалнята ви, и реших да вляза и да я поогледам, но тогава, без да искам… — Погледна жално към парчетата стъкло в краката си. — Родителите ми ще я платят… — Думата „родители“ звучеше кухо, абсурдно.
Очите му се задържаха върху нея за момент.
— Излизай — каза накрая незлобно.
Благодарна, че сцената е приключила, Аврора се запъти към вратата. Като минаваше покрай него, Арно я спря.
— Каквото и да си подочула, забрави го — предупреди я с топъл, миришещ на цигари дъх. — За твое добро е. Разбрахме ли се?
Тя кимна.
Ненадейно Арно я сграбчи за ръката.
— Не забравяй на чия яхта се намираш. — Пръстите му така се впиха в кожата й, че я заболя. — Всичко на борда й ми принадлежи. Всеки разговор, всяка дума, всеки шепот. — Тя опита да изтръгне ръката си, но хватката му беше твърде силна. — Аз няма да забравя какво съм ти казал. А ти?