В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
„Животът е странно нещо!“ — мислех си, докато лежах в палатката и усещах в гърдите си голямото количество изпушени цигари. Всички деца се раждат романтични, чисти. Всички до едно. И всички до едно пребивават в състояние на прекрасно душевно благополучие. После то отлита и се заменя или от победен зов, или от тревожни нотки, премесени с грижовно кудкудякане. После хората окончателно забравят какво е душевното спокойствие. След време дори не си спомнят за него. Забравят го завинаги заедно с детството. Забравят, защото върху чистата детска душа, способна да живее в състояние на чуден покой, оказват натиск не само родителите, а и други фактори. При това толкова силно, че скоро от детските очи изчезва примамливият възторг от живота!
Защо изчезва той?
Кое действа толкова зле върху децата ни?
Ами нашите мисли, мислите на възрастните, както и нашите загубили блясъка си очи, уморени от света на черните мисли, забравили, че имаме честта да живеем на белия свят.
Бях изпаднал в състояние на душевен покой. Опипах спалния си чувал — беше уютен и топъл. Докоснах похъркващия до мен Селиверстов — стори ми се добър и близък. Навлякох островърхите си татарски галоши, за да изляза да пуша — те бяха меки и удобни.
Сутринта момчетата се заизмъкваха от палатката, за да удовлетворят физиологичните си нужди. Връщайки се, всеки казваше едно и също:
— Ох, колко добре ми стана! Търпях цяла нощ! Шефе, ти излиза ли вече?
Преди изгрев от палатката се разнесоха такива мощни звуци, че отсрамиха велика Русия тук, в Тибет. През какофонията им едва дочувах ромона на поточето.
На закуска пак нищо не ядох. Състоянието ми обаче беше добро, макар че усещах силна умора. Но тя беше приятна и не носеше следите на душевния гнет. Чувствах тленното си тяло разтърсено от сгъстеното време в Долината на смъртта — наболяваше ме, но приятно. Дори болката в стомаха ми беше поносима.
Докато всички си събираха нещата, аз се приближих към ручейчето и потопих дланите си в него. Студената вода галеше пръстите ми. Усещах живота в нея.
Тръгнахме напред. От напрежението в очите ми притъмня, но аз се насилих да продължа. Скоро се окопитих и започнах да се оглеждам внимателно.
— О! — възкликнах след малко. Пред мен се беше разкрила цяла редица от пирамиди.
— О! — повтори след мен и Равил, който ме следваше.
— Какво сте се разохкали? — обади се Рафаел Юсупов.
— Нима не виждаш!? — Равил му посочи пирамидите.
— Виждам. В този случай изобщо не бива да се съмняваме, че пирамидалните конструкции имат изкуствен произход.
— Рафаел Гаязович, ще ви кажа — намеси се в разговора Селиверстов, — че тук всичко е изкуствено, всичко. Намирате се в Града на боговете! Тук трябва да вървите с високо вирната глава и да се оглеждате, а не да се взирате в краката си. Така можете да обходите целия район и да не видите нищо друго, освен камъни!
— Извинявай, Сергей — разсърди се Рафаел Юсупов, — но по време на похода вечно ми закриваш гледката със задните си части.
— Ами не се тикайте в тях. Трябва да поддържате дистанция. На известно разстояние задните ми части изглеждат по-малки.
— Благодаря, ще имам предвид — делово заяви Рафаел Юсупов. — Само не спирай рязко, за да не ти налитам.
— Ако вървите на разстояние, винаги ще успеете да забележите кога задните ми части спират.
Пирамидите наистина впечатляваха. Те ясно се открояваха на фона на жълтите полегати хълмове. Пет от тях бяха огромни, с еднаква височина по около 300 метра. Разнообразните пирамидални конструкции бяха подредени в един ред, а шестата, която повече приличаше на екзотичен дворец, беше разположена по-встрани от другите.
Седнах на склона на планината и започнах да ги скицирам. Хрумна ми, че вече почти не се замислям за предназначението им. Бях си признал, че нищо не разбирам и едва ли нещо ще разбера. Само се възхищавах от уменията на древните строители.
Когато за пореден път повдигнах глава от експедиционния дневник, видях наблизо три жени в национални носии, които сякаш бяха паднали от небето. Наоколо се ширеше плоска коритообразна долина и беше странно, че не ги бяхме видели досега.
Жените ме забелязаха и се приближиха, като ме оглеждаха с интерес. Когато вече ни деляха само няколко крачки, те се опитаха да надзърнат в дневника и започнаха да обсъждат нещо.