В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
— Ей зад онзи.
— Във всяка шега има доза истина — измърмори Селиверстов.
— Поклонниците, които извършват парикарма или свещен обход на комплекса Кайлас — заобяснява Равил, — са убедени, че точно тук, пред Портата на смъртта, те оставят зад гърба си изминалия си живот и встъпват в нов, който се отличава с по-голяма чистота. Смятат, че ако човек повтори парикармата 108 пъти, душата му толкова ще се пречисти, че ще премине при светците.
— А не им ли е жал да захвърлят така животите си? Един кръг — един живот, още един кръг — още един живот…? — с кадифен глас попита Селиверстов.
— В религиозната и езотеричната литература няма сведения Бог да е определил лимит на преражданията — отговори порозовелият Рафаел Юсупов.
— Лошото е само — усмихна се Селиверстов, — че при всеки кръг се размотаваш в едно и също тяло. Да можехме да ги сменяме като носни кърпички!
— Грях ти на душата, Сергей — със завистлив поглед го огледа Рафаел. — Далеч не всекиму Господ е дал такова тяло, което да поема по сто пелмени наведнъж.
— Какво общо имат тук пелмените. Е, кой ще прескочи пръв в новия живот?
Всички тръгнахме напред. С периферното си зрение забелязах как крачещият последен Рафаел Юсупов хвърли недоверчив поглед към злополучния камък.
Не можех да престана да мисля за Долината на смъртта. Разбирах, че в нея влизат малцина от поклонниците, които извършват парикарма, защото изискванията там са други.
Трудно налучквахме път между скалните отломъци, но все пак се отдалечавахме от района на Долината на смъртта. Стомахът продължаваше да ме наболява. Още не бях сигурен дали ще оцелея. Свечеряваше се. След още няколко километра се спуснахме към реката. Там ни чакаха яковете.
Помолих момчетата да не участвам в разпъването на палатките. Отдалечих се, легнах по гръб на земята и се загледах в небето. Мисълта, че заедно с болката ме напуска и отрицателната енергия, ме успокояваше.
— Чудесно е, че носим еднакви екипи — някъде отстрани дочух въздишката на Рафаел Юсупов.
— Защо? — учуди се Селиверстов.
— Защото никой не ми трови нервите, че с черната си риза приличам на черна дупка.
— А бялата маска… на смъртта — заяде го Селиверстов.
Над мен плуваха тибетските облаци и под лъчите на залязващото слънце преливаха във всички цветове на дъгата. Изглеждаха като живи — гальовни и величави. Погледнати отгоре, ние, хората, сме малки, но неизвестно защо смятаме, че човекът е господар на Земята и изобщо не се съмняваме в това твърдение. Ако не е така обаче!? Може би облаците са на друго мнение. Те се състоят от пара или газообразно състояние на водата. А водата, както и човекът, влиза в легендарните пет елемента — равноправните елементи, определени от Бог, чието предназначение е да творят чудеса от негово име.
Може би облаците са онзи призракообразен живот? Никой не знае и няма да узнае дотогава, докато Създателят не ни разкрие цялото многообразие на жизнените форми. Засега можем само да се досещаме. И да мечтаем. А и мъничко да негодуваме, че все още сред нас не се е зародила общочовешката Чиста душа.
Болката в стомаха не отминаваше.
Колко ли отрицателна енергия съм натрупал! Явно не е излязла цялата! Нима само аз съм съгрешавал? Може би и други са повлияли чрез своите греховни души върху мен — пребиваващия в нашия тленен свят!
Облаците продължаваха да плуват над главата ми.
Изведнъж въпреки болката усетих щастие, вътрешно щастие… Разбрах, че Долината на смъртта ме беше пуснала.
Сърцето на водата
Вечерта, след като си взех лекарствата, се опитах да хапна нещо. Не можах. Повдигаше ми се дори от вида на храната. Явно дълго щях да се възстановявам. Усещах го.
През нощта не мигнах. На няколко пъти ставах, излизах от палатката и запалвах цигара. Пуших много. Треперех от нощния тибетски студ, но пушех. Когато се промъквах обратно в палатката, за да се стопля, в полумрака оглеждах разнежените лица на момчетата и слушах хъркането им, сред което различавах почти детското сумтене на Селиверстов. Животът продължаваше.
Болката вече не ми досаждаше чак толкова. Просто не ми се спеше. И това ми доставяше удоволствие. Главата ми беше съвсем празна. Като човек, който никога не бе страдал от безсъние, напротив — заспивах, където ми падне (например в президиум или на театър), дори се учудвах на това свое състояние. Странно, но то ми се струваше приятно и леко. Нищо не измъчваше душата ми. Разбрах, че сънят е избягал, защото цялото ми същество се наслаждаваше на отдавна забравеното душевно спокойствие от детските години.