Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Мийчъм даде на мъжа да пийне от уискито, след това отпи и той. Шиенето на рана не беше като да кърпиш чорапи — не му действаше успокоително. Той запали клечка кибрит и прокара иглата през пламъка, за да я стерилизира. Сетне разгледа раната. Сбърчи чело и отново отпи от бутилката. Мъжът също посегна към уискито, но Мийчъм вече го бе оставил на края на масата.
— Опитай да не мърдаш…
Проповедникът прокара горещата игла през кожата на непознатия и събра двете страни на раната. Вдигнатата ръка на мъжът се сви в юмрук. Той стисна челюсти, за да заглуши стона си, но след това застана напълно неподвижно и не дори не гъкна.
Приятно разнообразие е да шиеш човек, който е в състояние да се контролира, помисли Мийчъм. Беше свикнал да шие най-вече пияни жертви от сбиванията в бара, които обикновено пищяха и се мятаха като тригодишни деца.
— Миньорски град? — попита непознатият с внимателно овладян глас.
Говори, за да не мисли за болката, помисли Мийчъм, все по-сигурен в предположението си, че някакви части от мозъка на този мъж знаеха неща, които никой не би искал да си спомни.
— Да, така беше, но рудата изчезна като вода в пясък… — рече Мийчъм. — Без злато няма град. Повечето се преместиха край новото находище до река Мимбрес. — Проповедникът спря работата си и се втренчи в раната. Никога не бе виждал рана от куршум, или въобще каквато и да било рана, която да изглежда по този начин. — Странна рана. Изглежда… обгорена…
Вероятно заради това мъжът още не бе припаднал от загуба на кръв. В едно бе напълно сигурен:
— Това не е рана от куршум — каза на глас Мийчъм. — Откъде ти е?
Непознатият го изгледа свирепо, все още стиснал устни.
— Вярно, не помниш — Мийчъм направи извинителна гримаса. — Е, не мога да ти опростя греховете, ако не ги помниш — рече той, стараейки се да разсее пациента си. — Едно ще ти кажа — той погледна непознатия с усмивка, — дали ще свършиш в рая или в ада, не е по план на Бог, а по твой план.
Мийчъм отново насочи вниманието си към раната и направи още два шева.
— Трябва да помниш плана си — приключи с импровизираната проповед той. — Пръст!
Мъжът притисна с пръст конеца, за да го придържа, докато Мийчъм го върже на възел. Проповедникът скъса със зъби конеца и направи крачка назад, любувайки се на творението си.
— Не е зле за селски проповедник…
В този миг един прозорец до предната врата на църквата се пръсна на парчета. Двамата мъже подскочиха. През строшения прозорец долетяха изстрели и викове и унищожиха тихото убежище, което църквата даваше на двамата мъже.
Мийчъм остави непознатия да седи на масата като стресната котка и изтича до входната врата да види какво става навън.
— Безполезният нехранимайко Долархайд пак се е напил… — Мийчъм излезе през вратата, без да погледне назад.
Непознатият слезе от масата и се изправи. Заслуша се в суматохата навън, докато запасваше ризата и закопчаваше жилетката си. След това отиде в кухнята да си вземе шапката и пистолета.
3
Късното следобедно слънце превръщаше главната улица в призрачна гледка на фона на червено-златист залез, удавен в прах. Дълги синьо-виолетови сенки се стелеха по земята и носеха обещанието, че безпощадната жега на деня скоро ще се разсее с напредването на часа и с настъпването на сумрака на пустинята.
Този път Мийчъм не успя да оцени художественото майсторство на Бог. Погледът му бе съсредоточен върху ездачите пред бар „Златния лист“, които предвещаваха беди. Той се упъти към центъра на проблема с надеждата, че Всевишният ще има поне такта, ако не святото снизхождение, никой от хората наоколо да не свърши като прозореца му.
Проповедникът отдалеч забеляза Пърси Долархайд — самоуверен, сприхав пияница, син на Полковника, който както винаги беше в центъра на вниманието. Около него, без да слизат от конете си, се въртяха хората, които се грижеха за кравите на баща му. Викаха и насърчаваха Пърси. И как да не го правят, когато бяха с него, винаги пиеха без пари и винаги пиеха по много.
Единственият трезвен в тази компания беше Нат Колорадо. Той надзираваше работниците на Удроу Долархайд и беше наполовина апач — още млад, но корав като кожата на седло. Мийчъм никога не го бе виждал да се усмихва. Откакто го помнеше, Нат все беше дясната ръка на Полковника — по-скоро син, отколкото блуден полуапач.