Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Той очевидно забеляза смущението ми и ме увери, че макар да съм имал най-добри намерения, не бих могъл да се подготвя за нашата среща.
Чудех се дали ще бъде редно да го запитам има ли някакъв скрит смисъл в това, което казва, но не го сторих. И все пак той сякаш се бе настроил на вълната на моите чувства, защото продължи да обяснява какво би искал да каже. Спомена, че моите усилия му напомняли за една история с някакви хора, които един крал навремето си преследвал и убивал. Обясни, че в тази история хората не се различавали от своите преследвачи, само дето нарочно произнасяли някои думи по особен начин, привичен само за тях; и тъкмо това, естествено, ги издавало. Кралят преградил пътищата на определени места и поставил там свои хора, които принуждавали всеки минувач да произнесе някаква ключова дума. Онези, които я произнасяли като краля, оставали живи, а онези, които не можели, незабавно бивали убивани. Смисълът на историята се съдържаше в това, че един ден някакъв младеж решил да се приготви да мине през този участък и се научил да произнася ключовата дума точно като краля.
Дон Хуан обясни с широка усмивка, че всъщност младежът се мъчил цели „шест месеца“ да усвои произношението. Настъпил денят на голямото изпитание, младежът се запътил уверено към блокадата и зачакал кралския човек да го попита за думата.
Тук дон Хуан артистично прекъсна своя разказ и ме погледна. Паузата му беше съвсем заучена и ми изглеждаше доста заядлива, но аз продължих да се преструвам. Бях чувал тази история преди. Имаше нещо общо с евреите в Германия и как човек можеше да познае кой е евреин при произнасянето на някои думи. Знаех и най-интересната част: младежът бива уловен, защото кралският човек забравил ключовата дума и му наредил да произнесе друга, много по-лесна дума, която обаче младежът не бил научил правилно.
Дон Хуан сякаш очакваше да го попитам какво се е случило по-нататък, затова така и сторих.
— И какво се случило с него? — попитах аз, стараейки се да изглеждам наивен и заинтересуван от историята.
— Младежът, който наистина бил много хитър — каза той, — разбрал, че кралският човек е забравил думата и преди оня да каже каквото и да е, му признал, че се е упражнявал шест месеца.
Отново спря и ме погледна с дяволит блясък в очите. Този път бе обърнал нещата против мен. Признанието на младежа беше нов елемент и аз вече не можех да се досетя как ще завърши историята.
— И какво станало после? — попитах аз, наистина заинтересуван.
— Естествено, младежът бил незабавно убит — каза той и избухна в силен смях.
Много ми хареса начина, по който бе впримчил интереса ми; преди всичко ми хареса как бе свързал тази история с моя случай. Всъщност той като че ли я бе съчинил, за да стане приложима за мен. Подиграваше ми се много изискано и артистично. Разсмях се заедно с него.
По-късно му казах, че независимо колко глупав му изглеждам, аз наистина искам да науча нещо за растенията.
— Много обичам да ходя пеша — каза той.
Помислих, че нарочно сменя темата, за да избегне отговора. Не исках да влизам в конфликт с него и затова не настоях.
Той ме попита дали желая да направим кратък излет. Бързо отговорих, че с радост бих се поразходил.
— Всъщност няма да е излет — каза той предупредително.
Обясних му, че имам много голямо желание да работя с него. Казах, че ми е нужна информация, всякаква информация за употребата на лечебни билки и че съм готов да му заплатя за времето и усилията.
— Ти ще работиш за мен — казах аз. — И аз ще ти плащам надница.
— И колко ще ми плащаш? — попита той.
Стори ми се, че долових нотка на алчност в гласа му.
— Колкото ти сметнеш за подходящо — казах аз.
— Ще ми платиш времето, с твоето време — каза той. Реших, че е голям особняк. Казах му, че не разбирам какво иска да каже. Той отвърна, че за растенията няма какво да се разказва и поради това е немислимо да взима пари от мен. Изгледа ме пронизващо.
— Какво бърникаш там в джоба си? — попита той и се намръщи. — Играеш си с твоята дрънкулка ли?
Имаше предвид, че си водя бележки в миниатюрно бележниче, пъхнато някъде в огромните джобове на моето яке.
Когато му казах какво правя, той се разсмя от сърце.
Казах, че не искам да го притеснявам, като пиша пред него.
— Щом искаш да пишеш, пиши — каза той. — Не ме притесняваш.
Обикаляхме из голата пустош почти докато се стъмни. Той не ми показа никакви растения, нито спомена нещо за тях. По едно време спряхме да починем край някакви големи храсти.
— Растенията са много особено нещо — каза той, без да ме гледа. — Живи са и всичко усещат.