Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
В мига, в който каза това, вятърът разлюля в бурен порив степната трева около нас. Храстите зашумоляха.
— Чуваш ли това? — попита ме той, вдигайки дясната ръка до ухото си, сякаш за да си помогне да чуе по-добре. — Листата и вятърът са съгласни с мене.
Засмях се. Приятелят, който ни беше запознал, вече ме бе предупредил да внимавам, защото старецът бил голям чудак. Реших, че „съгласието с листата“ е една от неговите особености.
Повървяхме още малко, но той пак нито ми показа, нито откъсна някое растение. Просто минаваше край храстите и леко ги докосваше. Сетне спря и седна на един камък, обърна се към мен и ми каза да си почина и да се огледам наоколо.
Искаше ми се да говорим. Още веднъж му подсказах, че много ми се ще да науча нещо за растенията, особено за пейота. Помолих го да ми даде сведения срещу парично възнаграждение.
— Няма нужда да ми плащаш — каза той. — Можеш да ме питаш колкото искаш. Ще ти казвам, каквото зная, а после ще ти кажа и какво да правиш с наученото.
Попита ме дали съм съгласен с тази уговорка. Бях много доволен. Тогава той добави следното загадъчно изречение:
— Навярно няма какво да се научи за растенията, защото просто няма какво да се каже за тях.
Не разбрах нито какво казва, нито какво има предвид.
— Какво каза? — попитах аз.
Той повтори изречението три пъти и в този момент околността се разтресе от грохота на военен реактивен самолет, който прелиташе ниско над нас.
— Ето! Светът е съгласен с мен — каза той и допря лявата ръка до ухото си.
Стана ми много забавно. Смехът му беше заразителен.
— От Аризона ли си, дон Хуан? — попитах аз, стремейки се да поддържам разговора около сведенията, които исках от него.
Той ме погледна и кимна. Очите му изглеждаха уморени. Виждаше се бялото под зениците му.
— В този край ли си роден?
Той отново кимна с глава, без да ми отговори. Жестът изглеждаше утвърдителен, но приличаше и на нервно тръсване на главата от човек, който се е замислил.
— А ти откъде си? — попита той.
— От Южна Америка — казах аз.
— Голяма страна. И цялата ли ти е родно място? Очите му отново ме пронизаха, когато ме погледна. Започнах да обяснявам обстоятелствата на моя произход, но той ме прекъсна.
— В това отношение си приличаме — каза той. — Аз сега живея тук, но в действителност съм яки от Сонора.
— Така ли? А пък аз съм от…
Не ме остави да довърша.
— Зная, зная — каза той, — Ти си еди-кой си от еди-къде си, както аз съм яки от Сонора.
Очите му силно блестяха и смехът му бе странно обезпокоителен. Караше ме да се чувствам така, сякаш ме бе уловил в лъжа. Изпитвах особено усещане за вина. Имах чувството, че той знае нещо, което аз не знам или не искам да кажа.
Странното ми безпокойство растеше. Трябва да го бе забелязал, защото се изправи и ме попита не искам ли да отида и хапна нещо в някой ресторант в града.
Върнахме се пеш до дома му, а след това отпътувахме за града с колата. Това малко ме поуспокои, но още не напълно. Усещах някаква заплаха, макар да не можех да налучкам причината.
Поисках да му взема бира в ресторанта. Той каза, че никога не пие, дори бира. Засмях се вътрешно. Не му вярвах — приятелят, който ни бе запознал, ми бе казал, че повечето време „старецът е пиян до безсъзнание“. Всъщност не ме интересуваше дали лъже, че не пие. Харесваше ми — имаше нещо много успокояващо в него.
Съмнението трябва да е било изписано по лицето ми, защото той се зае да ми обяснява, че на млади години пиел, но един ден просто прекъснал.
— Хората едва ли разбират колко лесно можем във всеки момент да отрежем нещо от живота си, ей така. — И щракна с пръсти.
— Мислиш ли, че човек тъй лесно може да се откаже от пиенето или пушенето? — попитах аз.
— Разбира се! — каза той напълно убеден. — Пушенето и пиенето не представляват нищо. Нищо, стига да решим да ги откажем.
В съшия миг водата, която завираше в машинката за кафе, забълбука силно.
— Чуваш ли това? — възкликна дон Хуан и очите му заблестяха. — Кипящата вода е съгласна с мен. И след малко добави:
— Човек може да получи съгласие от всичко наоколо.
В този критичен миг машинката за кафе наистина запърпори съвсем неприлично.
Той погледна към нея и каза тихо:
— Благодаря ти! — После заклати глава и избухна в гръмогласен смях.
Бях изумен. Смехът му бе доста силен, но аз искрено се забавлявах.
Така завърши първият ми истински урок с моя „съветник“. На вратата на ресторанта той се сбогува. Казах му, че трябва да се видя с приятели и че в края на идната седмица отново бих искал да се срещна с него.