Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Ако го направите бързо, сър.
Той я разгърна на светлината от лампата на дилижанса и прочете — първо наум, а после гласно: „Чакайте Дувър мамзел.“
— Не е дълго, както виждате. Джери, кажи че отговорът ми е „ВЪЗВЪРНАТ КЪМ ЖИВОТ“.
Джери трепна на седлото си.
— Ама това е дяволски странен отговор — каза той с най-дрезгав глас.
— Предай го и те ще разберат, че съм получил бележката, все едно, че съм им го написал. Добър път! Лека нощ!
С тези думи пътникът отвори вратата на дилижанса и се качи в него, без да получи каквато и да било помощ от спътниците си, които бяха скрили бързо часовниците и кесиите си в ботушите и сега се преструваха, че спят. Без определена цел, а просто за да избягнат риска да предприемат други действия.
Колата пак се затътри напред и започна да се спуска, а гъстите облаци мъгла около нея ставаха по-тежки. Стражът прибра мускета си обратно в оръжейния сандък и след като погледна към другите неща в него и към допълнителните пистолети, които носеше на колана си, хвърли поглед и към едно по-малко сандъче под седалката си, в което имаше няколко железарски инструмента, две факли и кутийка с огниво. Той се беше запасил и с тези неща, та в случай че вятър или буря угаси лампите на дилижанса, което от време на време се случваше, можеше да се затвори вътре и като внимава искрите от кремъка и стоманата да са далеч от сламата, да получи светлина доста лесно и безопасно (ако има късмет) за пет минути.
— Том — чу се тихо над покрива.
— Да, Джо.
— Чу ли отговора му?
— Чух го, Джо.
— Разбра ли нещо?
— Съвсем нищо, Джо.
— Ето ти съвпадение — промърмори стражът, — понеже и аз толкова разбрах.
В това време Джери, останал сам в мъглата и мрака, слезе от коня си не само за да облекчи измореното животно, а и за да изтрие калта от лицето си и да излее водата от периферията на шапката си, която можеше да поеме около половин галон. Той остана с юзда, увита около силно изкаляната си ръка, докато шумът от колелата на пощенската кола заглъхна и отново се възцари нощната тишина; след това се обърна и тръгна надолу по хълма.
— След този ми ти галоп от Темпъл Бар, стара госпожо, нямам вяра на предните ти крака, докато не излезем на равно — каза този дрезгав вестоносец на кобилата си. — „Възвърнат към живот.“ Дяволски странно съобщение. Джери, това едва ли ще е добре за тебе. Да, Джери! Тежко ти и горко, Джери, ако възвръщането към живот вземе да стане на мода.
ГЛАВА III
НОЩНИТЕ СЕНКИ
Колко чудно е, като си помисли човек, че всеки един от нас представлява такава дълбока тайна за другия. Когато нощем влизам в някой голям град, със страхопочитание си мисля, че всяка една от тези скупчени на тъмни гроздове къщи крие своя собствена тайна; че всяка стая във всяка една от тези къщи крие собствена тайна; че всяко сърце, биещо в стотиците хиляди гърди там, е в някои свои въжделения и представи тайна за най-близкото до него сърце. В това като че има нещо от страховитостта дори и на самата Смърт. Никога вече няма да мога да разгърна страниците на тази скъпа книга, която някога тъй обичах и напразно се надявах, че ще мога да изчета докрай. Никога вече няма да мога да надзърна в неизмеримите дълбини на тези води, в които, озарени от внезапни светлини, съм зървал закопани съкровища и други потънали неща. Отредено било книгата да се затвори рязко, н то завинаги и винаги, когато едва бях прочел една страница от нея. Отредено било водата да бъде скована във вечен лед в момента, когато светлината играеше по повърхността й, а аз стоях на брега в неведение. Умря приятелят ми, умря съседът ми, моят любим, най-скъпото същество на душата ми умря; неумолимо се затвърди и увековечи тайната, която тази личност винаги криеше у себе си и която аз ще нося до края на дните си. Дали сред гробищата на този град, през който аз минавам, спи някой, който да е по-непроницаем за мен, отколкото са живите му обитатели в най-съкровената им същност, или пък аз за тях в моята?
Що се отнася до това, до естественото и неотменимото наследство на всеки човек, пратеникът на кон притежаваше съвършено същата лична собственост както кралят, първият министър и най-богатият търговец в Лондон. Така беше и с тримата пътника, затворени в тясното пространство на клатушкащата се стара кола; те бяха загадка един за друг, така дълбока, както и ако всеки един от тях пътуваше в собствена карета с впряг от шест или шестдесет коня и ги разделяха цели страни.
Вестоносецът яздеше по обратния път в лек тръс и доста често спираше в крайпътните кръчми да пийне по нещо, но не проявяваше охота да завързва разговори, нито повдигаше нахлупената си над очите шапка. Очите му бяха много подходящи за това украшение, тъй като бяха черни, в цвета и формата им нямаше дълбочина и бяха разположени извънредно близко едно до друго — като че се бояха да не ги заловят в нещо самостоятелно, ако се раздалечат твърде много едно от друго. Имаха зловещ израз под тази стара нахлупена шапка, прилична на триъгълен плювалник, и над големия шал, който скриваше шията и брадата и стигаше почти до коленете на собственика си. Когато спираше в някои кръчма, той отместваше този шал с лявата си ръка само докато с дясната изливаше питието в гърлото си; веднага след това отново се загръщаше.