Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Добре де — рече Лени, жестикулирайки както обикновено. — Работата е следната: не желая повече да разговаряш с ченгетата, без аз да присъствам.

Смръщих се.

— В буквалния смисъл ли?

— Може и нищо да няма, но съм запознат с подобни случаи. Не точно като този, но знаеш какво имам предвид. Първият заподозрян винаги е от семейството.

— Имаш предвид сестра ми.

— Не, имам предвид тесния семеен кръг. Или още по-тесния, ако това е възможно.

— Да не намекваш, че полицията подозира мен?

— Не знам, наистина. — Млъкна, но не задълго. — Добре, да, вероятно.

— Но нали аз бях застрелян, не помниш ли? Моето дете беше отвлечено.

— Правилно, но това пак е нож с две остриета.

— Как така?

— Докато времето тече, ще започнат да те подозират все повече и повече.

— Защо? — запитах.

— Не знам. Но точно така става. Виж, с отвличанията се занимава ФБР. Знаеш това, нали? Ако едно дете липсва повече от двайсет и четири часа, те приемат, че случаят е федерален и е техен.

— Е, и?

— Значи първо на първо, след повече от десетина изминали дни, тук трябва да се е струпала една камара федерални. Те подслушват телефоните ти и чакат обаждане за откуп или нещо подобно. Но тези дни те комай са вдигнали гълъбите. Това е нормално, разбира се. Не могат да чакат до безкрайност, тъй че ограничават бройката до един-двама агенти. А и посоката на мисленето им се изменя. Тара вече е не толкова обект на отвличане с цел откуп, колкото на чисто похищение. Но аз предполагам, че телефоните все още се подслушват. Още не съм питал, но ще го направя. Ще твърдят, че оставят агентите тук в случай, че бъде направено искане за откуп. Но освен това се надяват и да изкопчат от теб нещо уличаващо.