Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Но искането за откуп дойде два дни по-късно.

Щом веднъж се върнах в съзнание, възстановяването ми от огнестрелните рани протичаше без изненади и сътресения. Причината може да е, че си бях поставил за цел да оздравея, или пък, че лежането ми в това полукататонично състояние в продължение на цели дванайсет дни бе дало време на раните ми да зараснат. Имаше и трето възможно обяснение — че болката, която изпитвах, далеч надхвърляше по сила физическата. Щом се сетех за Тара, дъхът ми спираше от страх пред неизвестността. Мислех и за Моника — просната мъртва — и сякаш стоманени нокти раздираха вътрешностите ми.

Исках да се махна оттук.

Тялото все още ме болеше, но настоявах пред Рут Хелър да ме изпише. Накрая се съгласи с неохота, след като си даде сметка, че бях живото доказателство на поговорката, че лекарите са най-лошите пациенти. Договорихме се всеки ден да ме посещава физиотерапевт. За всеки случай медицинска сестра също щеше да се отбива при мен периодично.

Преди обяда, в който напуснах болница „Св. Елизабет“, майка ми беше в къщата, станала сцена на престъплението, за да я „подготви“ за мен, каквото и да означава това. Може и да е странно, но се боях да се върна там. Една къща е просто хоросан и тухли. Не мисля, че видът й сам но себе си би ме разстроил, но е възможно и да не си давах сметка.

Лени ми помогна да си събера багажа и да се облека. Той е висок и жилав, а лицето му тъмнее от сянката на набола брада като на Хоумър Симпсън от сериала, който тече в пет следобед, която никне още на шестата минута след избръсването. Като дете Лени носеше очила с дебели изпъкнали стъкла и панталони от дебело рипсено кадифе дори през лятото. Къдравата му коса имаше навика да избуява и в даден момент заприличваше на занемарен пудел. Вече я поддържа изрядно подстригана. Преди две години си направи лазерна операция на очите и сега очилата също липсват. Костюмите му клонят към шикозната крайност.

— Сигурен ли си, че не искаш да отседнеш при нас? — попита Лени.

— Имаш четири деца — напомних му.

— Ей, да бе, вярно. — Направи пауза. — Тогава мога ли аз да отседна при теб?

Опитах се да се усмихна.

— Сериозно — настоя Лени. — Не бива да оставаш сам в онази къща.

— Ще се оправя.

— Шерил ти е сготвила разни манджи. Сложила ги е във фризера.

— Много мило от нейна страна.

— Макар че готви с две леви ръце — отбеляза той.

— Не съм казал, че ще ги ям.

Лени извърна поглед, за да вдигне вече приготвения сак. Аз го наблюдавах. Познавахме се от много години, още от паралелката на госпожа Робъртс в първи клас, затова не се изненада, когато попитах:

— Ще ми кажеш ли какво става?

Очаквал бе да зачекна темата, тъй че веднага подходи към нея.

— Виж какво, аз съм твой адвокат, нали така?

— Така.

— Значи ще ми позволиш да ти дам един юридически съвет.

— Слушам.

— Трябваше да ти го кажа по-рано. Но си знаех, че няма да ме чуеш. А сега, сега нещата вече са по-различни според мен.

— Лени?

— Да?

— Какви ми ги приказваш?

Независимо от физическия му ръст, за мен Лени си остава хлапак. А това ми пречи да приемам съветите му твърде сериозно. Не ме разбирайте криво. Знам, че е умен. Празнувах с него, когато го приеха да следва право в Принстън и после в Колумбийския университет. Преди това си взехме заедно изпитите „САТ“4 и бяхме в една и съща „Ей Пи“5 група по химия през първата ни година в колежа. По в моите очи Лени беше приятелят от щурите петъчни и съботни нощи, с когото обикаляхме нагоре-надолу като гламави. Яхвахме таратайката комби на баща му, която отвътре беше с дървена ламперия — не точно „траулер за мацета“ — и се пробвахме да се впишем в купоните. Не че не са ни допускали на тях, само че не и с „добре дошли“. Бяхме част от безименната колежанска маса, която наричам „великите невидими“. Стояхме в ъглите с бири в ръцете, тръскахме глави в такт с музиката, правехме отчаяни опити да се откроим. Но това не се случваше. Повечето нощи завършвахме в „Херитидж Дайнър“ със сирене на скара, а в по-добрите случаи — на футболното игрище зад училище „Бенджамин Франклин“, където лежахме по гръб и зяпахме звездите. Винаги е по-лесно да разговаряш дори и с най-добрия си приятел, когато гледаш към звездите.