Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Имаше салмонела — обяви Душка с поверителен шепот, една идея по-нисък от мегафон. — Нямате представа как мирише тази диария. Направо се изливаше от него. Вонята се беше просмукала в тапетите.

— И сега не е роза за мирисане — отвърна сестрата.

Двете жени се разсмяха дружно.

Когато се събудих на Ден втори от моето възстановяване, видях мама надвесена над леглото ми.

— Помниш ли това? — запита тя.

В ръцете си държеше плюшения Оскар Мърморкото, който някой ми бе подарил, докато лежах със салмонелата. Зеленото бе избеляло до бледа резеда. Тя се обърна към сестрата.

— Това е Оскара на Марк — поясни мама.

— Мамо — намесих се.

Тя отново насочи вниманието си към мен. Тоя ден беше попрекалила с туша за мигли, който се бе наслоил между бръчките й.

— Оскар ти правеше компания тогава, помниш ли? Помогна ти да оздравееш.

Извърнах очи към тавана и после ги затворих. В мислите ми нахлу спомен. Бях хванал салмонелата от сурови яйца. Баща ми ги прибавяше към млечния шейк заради протеините. Няма да забравя обзелия ме безумен ужас, когато разбрах, че ще остана в болницата цяла нощ. Татко, който наскоро бе скъсал ахилесово сухожилие при игра на тенис, беше в гипс и с постоянна болка. Но забеляза страха ми и както винаги направи жертва. През деня работеше в завода, а нощите прекарваше на стол край леглото ми в „Св. Елизабет“ в продължение на цели десет дни. Всяка нощ татко заспиваше в този стол.

Мама внезапно се извърна и аз усетих, че си бе припомнила същото. Сестрата се извини припряно и ни остави. Сложих ръка върху гърба на мама. Тя не помръдна, но усещах, че трепери. Взираше се в избелелия Оскар в ръцете си. Отнех й го внимателно.

— Благодаря ти — произнесох.

Мама избърса очи. Знаех, че този път татко няма да ме посети в болницата и макар да бях уверен, че мама му е казала за случилото се, не можех да бъда сигурен, че е разбрал. Баща ми получи първия мозъчен удар на четирийсет и една години — само година след като бе караулил нощем край болничното ми легло. Тогава вече бях осемгодишен.

Имам и по-малка сестра, Стейси, която може да се нарече или „злоупотребяваща с наркотици“ (както е официалният термин), или „шемет“ (което е по-точното). Понякога разглеждам старите снимки отпреди удара на баща ми — онези на младото ни сплотено четиричленно семейство — с рунтавото ни куче, изрядно подстриганата дворна ливада, баскетболното табло и отрупаното с въглени барбекю. Търся признаци на бъдещето в усмивката на сестра ми с двата липсващи предни зъба, сянката на истинската й същност, някакъв намек за лошо предчувствие. Но нищо подобно не съзирам. Все още държим къщата, но тя е като декор на стара съборетина. Татко е още жив, но откакто получи инсулта, всичко се разпадна като празна яйчена черупка. Особено Стейси.