Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Спомняте ли си с какво беше облечена Тара онази сутрин?

Помнех. Бях си изработил нещо като утринен ритуал — ранно будене, пристъпване на пръсти до креватчето на Тара, поглеждане към нея. Едно бебе не е само радост.

Това ми е ясно. Зная, че има моменти на затъпяваща мозъка досада. Зная, че има нощи, когато писъците й действат на нервните ми окончания като стържене по метал. Не искам да възхвалявам живота с малко бебе. Но аз харесвах новия ги утринен ритуал. Поглеждането ми надолу към Тара някак си укрепваше силите ми. Нещо повече, предполагам, че това действие е израз на своего рода благоговение. Някои хора изпитват благоговение при влизане в божи храм — да, знам, банално звучи, — а аз изпадам в блаженство пред това креватче.

— Розово гащеризонче на черни пингвинчета — отвърнах. — Моника го купи от „Бейби Гап“.

Той си го записа.

— А Моника?

— Какво за нея?

Отново погледна в бележника.

— С какво беше облечена?

— Джинси — рекох, припомняйки си как дънките се плъзнаха по бедрата на Моника — и червена блуза.

Ригън надраска още нещо.

Промълвих:

— Има ли, тоест имате ли някакви улики?

— Продължаваме с разследването на всички възможни следи.

— Не това ви попитах.

Ригън ми хвърли изпълнен с тежест поглед.

Моята дъщеря. Някъде навън. Сама. Цели дванайсет дни. Замислих се за очите й, озарени от мека светлина, която само родителят може да види, и изтърсих глупостта:

— Тя е жива.

Ригън наклони глава като кутре, дочуло непознат шум.

— Не се предавайте — настоях.

— Няма. — В погледа му продължаваше да се чете любопитство.

— Просто исках да кажа, че… Вие родител ли сте, инспектор Ригън?

— Две момичета — осведоми ме той.

— Звучи глупаво, но щях да знам. — Както знаех, че светът никога няма да е същият след раждането на Тара. — Щях да знам — натъртих.

Той не отвърна. Дадох си сметка, че онова, което току-що произнесох — особено когато излиза от устата на човек, присмивал се над екстрасенси, свръхестествени явления и тем подобни чудесии, — звучи смешно. Бях наясно, че това „усещане“ е продиктувано от силна липса. Изпитваш такава нужда да вярваш, че мозъкът ти просто пренарежда онова, което вижда. Правилна или не, усещах тази мисъл като единствена спасителна сламка.

— Ще ни бъде нужна още информация от вас — обяви Ригън. — За вас, съпругата ви, приятелите, финансите ви…

— По-късно — намеси се отново доктор Хелър. Тя пристъпи напред, сякаш да ме предпази от изпитателния му взор. Гласът й придоби стоманена нотка. — Пациентът има нужда от почивка.

— Не сега — обърнах се към нея, повишавайки стоманената нотка малко над нейната. — Трябва да открием дъщеря ми.