11/22/63 [bg]

— Това от радиацията ли се получи? — попитах аз внезапно.

— Кое?

— Ти имаш тен. Да не говорим за тъмните петната по ръцете ти. Те се получават или от лъчетерапия или от твърде много слънце.

— Ами, никаква лъчева терапия не съм минавал. Така че явно остава слънцето. Доста слънце събрах последните четири години.

Доколкото ми беше известно, Ал беше прекарал по-голямата част от последните четири години в приготвяне на хамбургери и млечни шейкове на луминесцентна светлина, но не казах нищо. Просто си допих водата. Когато оставих чашата на тезгяха, забелязах, че ръката ми беше почнала леко да трепери.

— Добре, какво е това, което искаш да ми покажеш? Или демонстрираш?

— Ела, оттук.

Той ме поведе през дългата тясна кухня с двойната скара, фритюрниците, мивката, хладилника Фрост Кинг и бръмчащия нисък фризер. Спря се пред притихналата съдомиална и посочи вратата в края на кухнята. Беше ниска. Дори на Ал сигурно му се налагаше да се наведе, за да мине през нея, а той беше едва метър и шестдесет и пет висок. Аз съм метър и деветдесет — някои от учениците ми викаха Хеликоптера Епинг.

— Това е — каза той. — През тази врата.

— Това не е ли твоят килер? — съвсем риторичен въпрос, като се има предвид, че през годините го бях виждал да вади от там достатъчно консерви, чували с картофи и сухи храни, за да ми е ясно за какво служи помещението.

Ал изглежда не ме беше чул.

— Знаеш ли, че първоначално бях отворил тая закусвалня в Обърн?

— Не знаех.

Той кимна и този дребен жест беше достатъчен да предизвика нов жесток пристъп на кашлица. Той прикри уста с все по-мърлявата кърпа. Когато кашлицата най-после утихна, той хвърли кърпата в коша и грабна сноп салфетки от тезгяха.

— Този модел каравана е Алуминер, произведена през тридесетте, чиста проба арт деко. Винаги съм искал една такава, още откакто като дете татко ме заведе в „Хапка и разговорка“ в Блумингтън. Купих я напълно обзаведена и я отворих на улица Пайн. Останах там около година, докато ми стана ясно, че след още една година ще съм фалирал. В квартала имаше твърде много заведения за бързо хранене и всички си имаха редовни клиенти. Аз бях като новака, току-що завършил право, който се опитва да си намери клиенти редом с дузина други вече утвърдени кръвопийци. Освен това в ония дни Знаменитият Тлъстбургер на Ал струваше два и петдесет. Даже през ’90-та нямаше как да сляза под тая цена.

— Тогава как, по дяволите, успяваш да го продаваш за по-малко от половината начална цена сега? Освен ако наистина не е котешко месо.

Той изсумтя и дълбоко от гръдния му кош се изтръгна слизесто ехо.

— Приятел, това което аз продавам, е сто процента чисто американско телешко, най-доброто в света. Дали знам какво разправят хората? Естествено. Просто не им обръщам внимание. Какво мога да направя? Да попречиш на хората да говорят е като да попречиш на вятъра да духа.