11/22/63 [bg]

Взех ги и ги разгледах. Най-отгоре имаше банкноти по един долар и те изглеждаха наред. После следваше банкнота от пет долара и тя хем беше наред, хем не беше. Над снимката на Линкълн пишеше Сребърен сертификат, а в ляво от него имаше голяма синя петица. Вдигнах банкнотата срещу светлината.

— Не си познал, не е фалшива — Ал изглежда се забавляваше.

Може и да не беше фалшификат — изглеждаше съвсем автентична — обаче нямаше холограмен знак.

— Ако е истинска, значи е доста стара — казах накрая.

— Просто ги прибери в джоба си, Джейк.

Послушах го.

— Случайно да носиш джобен калкулатор или нещо друго електронно?

— Не.

— Тогава си готов. Обърни се с лице към дъното на килера — но преди да успея да изпълня нареждането му, той се плесна по челото и извика: — Ама къде ми е главата? Забравих за Човека с жълтата карта.

— Кой? Какво?

— Човекът с жълтата карта. Аз така му викам, не му знам истинското име. Ето, вземи това — той порови в джоба си и извади монета от петдесет цента. Не бях виждал такава от години, може би от детството си.

Аз я премерих на око и го предупредих:

— Едва ли искаш да се разделиш с тоя мъник. Мисля, че има стойност.

— Разбира се, че има стойност — половин долар му е стойността.

Той пак се разкашля и този път целия се разтресе, сякаш го подмяташе силен вятър, но ми махна да стоя настрана, когато понечих да му помогна. Подпря се на камарата кашони, върху която бях оставил вещите си, изплю се в снопа салфетки, погледна резултата, смръщи се и смачка салфетките. Изпитото му лице се беше покрило с пот.

— Горещи вълни или нещо такова. Проклетия рак ми е прецакал и терморелето заедно с всичко друго. Сега, за Човека с жълтата карта. Той е скитник и е безобиден, но е и различен от всички останали. Струва ми се, че знае нещо. Мисля, че е само съвпадение — защото се е тръшнал не далеч от мястото, където ти ще излезеш — но е най-добре да те предупредя, за да знаеш какво да очакваш.

— За момента не се справяш особено добре — вметнах аз. — Представа си нямам за какво говориш.

— Той ще ти каже: „Имам жълта карта от Зелената витрина, затуй дай ми някой долар, понеже днес удвояват парите“. Запомни ли?

— Запомних — нещата ставаха все по-откачени.

— И наистина има жълта карта, затъкната в периферията на шапката му. Вероятно е просто таксиметрова фирмена карта или купон от супермарект „Червено и бяло“, който му е попаднал някак, обаче напълно си е мариновал мозъка с евтино вино и изглежда си мисли, че картата е самият Златен билет на Уили Уонка. Затова ти трябва да му отговориш: „Цял долар нямам, но ето ти половин“ и му даваш монетата. Тогава той може да каже… — Ал вдигна един костелив пръст. — Може да каже нещо като: „Защо си тук“ или „Откъде идваш“. Може дори да каже: „Ти не си същия човек“. Не ми се вярва, но е възможно. Ужасно много неща има, дето не са ми ясни. Но каквото и да ти каже, ти просто го остави да си седи там, където ще го намериш — до сушилната барака — и излез през портата. Когато го подминеш, той ще подвикне: „Знам, че можеше да дадеш цял долар, скръндза такава“, но ти не му обръщай внимание. Не поглеждай назад. Пресечи релсите и ще се намериш на ъгъла на Главната улица и Лисбън — при това той ми се усмихна кисело. — А след това, приятел, светът е твой.