![11/22/63 [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/0/0/6/11-22-63-bg-download.jpg)
11/22/63 [bg]
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: АСТ
- ISBN: 978-5-271-46206-1
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «11/22/63 [bg]». Краткое содержание книги:
Всичко започва с Джейк Епинг, тридесет и пет годишен учител по английски, от град Лисбън Фолс, щата Мейн, който си докарва допълнителни доходи, като преподава вечерни гимназиални класове. Той дава на учениците си задача да опишат събитие, което е променило живота им и едно от съчиненията го разтърсва — покъртителен, страховит разказ за нощта преди около петдесет години, когато бащата на Хари Данинг се прибира вкъщи и убива майка му, сестра му и брат му с чук. Това есе се оказва повратна точка за Джейк — след като го прочита, неговият живот, както и животът на Хари Данинг преди това, както историята на цяла Америка през 1963 г., се обръща с главата надолу. Малко по-късно неговият приятел Ал, собственик на местна закусвалня, му разкрива една тайна: неговият килер е всъщност портал към миналото, отвеждащ към една конкретна дата през 1958 г. Скоро Ал увлича Джейк в мисията, по която самият той се е вманиачил — да предотврати убийството на Кенеди. Така започва новият живот на Джейк под името Джордж Амбърсън в един различен свят — света на Айк, Кенеди и Елвис, на големите американски коли, на училищните танци по чорапи, за да не се издраска лакирания под на салона и на вездесъщия цигарен дим. От невзрачния малък градец Дери, Мейн (където му се налага да се занимае с проблема на Данинг) до миловидното градче Джоуди, Тексас, където Джейк се влюбва и с това се излага на сериозен риск, всеки обрат неизменно го води към един неуравновесен самотник на име Лий Харви Озуалд и към Далас, където миналото се оказва главоломно напрегнато, а световната историята може напълно да се промени. Пътуването във времето никога не е изглеждало толкова правдоподобно. Нито толкова плашещо.
2
Две години по-късно, в последния ден от учебната година, аз седях в същата учителска стая и преглеждах финалните съчинения на първенците от моя курс по американска поезия. Децата вече си бяха тръгнали, освободени за поредното лято, и аз скоро щях да ги последвам. Но за момента бях доволен да си седя там и да се наслаждавам на необичайната тишина. Мислех си дори да изчистя шкафа с храната преди да си тръгна. Все някой трябваше да го изчисти.
По-рано същия ден Хари Данинг ме бе приближил с обичайното си накуцване след часа на класния (подът в стаята, а и във всички други стаи и коридори скърцаше оглушително, както се случва само в последния учебен ден) и ми беше протегнал ръка.
— Исках само да ви благодаря за всичко — каза той.
Аз му се усмихнах широко в отговор.
— Ако не се лъжа, това вече съм го чувал.
— Да, ама днес ми е последният ден. Пенсионирам се. Та исках непременно да ви благодаря пак.
Докато аз стисках ръката му, покрай нас мина ученик — вероятно второкурсник, ако се съдеше по прясно избилите пъпки и трагикомичната четина по лицето му, която се мъчеше да мине за „катинарче“ — и измърмори: „Скокливия Хари, хоп-троп, по улицата тро-по-ли.“
Понечих да привикам хлапето с идеята да го накарам да се извини, но Хари ме спря. Усмивката му беше спокойна и не издаваше обида.
— Не си го слагайте на сърце. Аз съм свикнал, такива са си децата.
— Така е — съгласих се аз. — Точно затова нашата работа е да ги образоваме.
— Знам и много хубаво си я вършите работата, ама аз не искам да бъда, как му се вика — учебно пособие. Особено пък днес. Гледайте да се грижите за себе си, господин Епинг.
Той може да беше достатъчно възрастен да ми е баща, но така и не свикна да ми говори на ти или да ме нарича Джейк.
— Ти също, Хари.
— Никога няма да го забравя онуй шест плюс. И него го сложих в рамка. Виси точно до дипломата ми.
— Много добре.
И наистина беше добре — неговото съчинение беше примитивно изкуство, но притежаваше същата сила и откровеност като картините на Баба Мозес1. Във всеки случай беше по-добро от есетата, които четях в момента. Правописът на отличниците беше почти без грешки и езикът беше добър (въпреки че като предпазливи бъдещи колежани, които не желаят да поемат излишни рискове, те имаха досадната склонност да прекаляват със страдателния залог), но съдържанието беше блудкаво. Отегчително. Моите деца бяха първокурсници — Мак Стедман, шефът на отдела, запази третокурсниците за себе си — но пишеха като малки старчета, присвили устни и ооо, внимавай да не се подхлъзнеш по леда, Милдред. Хари Данинг от друга страна, при все граматическите си грешки и нечетливия почерк, беше писал като истински герой. Поне в един определен случай.
Докато размишлявах върху разликата между активно и пасивно писане, интеркомът в стаята се обади.
— Случайно господин Епинг да се намира в учителската стая на западното крило? Там ли си, Джейк?
Изправих се, натиснах бутона и отговорих:
— Още съм тук, Глория. Изкупвам грехове. С какво мога да ти помогна?
— Търсят те по телефона. Мъж на име Ал Темпълтън. Мога да го прехвърля, ако искаш. Или да му кажа, че вече си си тръгнал.
Ал Темпълтън, собственик и управител на Закусвалнята на Ал, където преподавателите от лисбънската гимназия, с изключение на моя милост, отказваха да стъпят. Дори почитаемият началник на моя отдел — който се опитваше да говори тежко като възпитаник на Кеймбридж и сам вече приближаваше пенсия — понякога наричаше специалитета на заведението, Знаменития Тлъстбургер на Ал, Котбургера на Ал. „Е, ясно, че не е котешко или поне почти със сигурност не е“, казваха хората, „но не може да е и телешко. Не и на цена долар и деветнадесет.“
1
Баба Мозес — истинско име Ана Мари Робъртсън (1860 — 1961) — популярна американска художничка, известна с това, че почва да рисува късно през живота си, след като е навършила 70, и е напълно самоука. — Б.пр.