![11/22/63 [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/0/0/6/11-22-63-bg-download.jpg)
11/22/63 [bg]
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: АСТ
- ISBN: 978-5-271-46206-1
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «11/22/63 [bg]». Краткое содержание книги:
Всичко започва с Джейк Епинг, тридесет и пет годишен учител по английски, от град Лисбън Фолс, щата Мейн, който си докарва допълнителни доходи, като преподава вечерни гимназиални класове. Той дава на учениците си задача да опишат събитие, което е променило живота им и едно от съчиненията го разтърсва — покъртителен, страховит разказ за нощта преди около петдесет години, когато бащата на Хари Данинг се прибира вкъщи и убива майка му, сестра му и брат му с чук. Това есе се оказва повратна точка за Джейк — след като го прочита, неговият живот, както и животът на Хари Данинг преди това, както историята на цяла Америка през 1963 г., се обръща с главата надолу. Малко по-късно неговият приятел Ал, собственик на местна закусвалня, му разкрива една тайна: неговият килер е всъщност портал към миналото, отвеждащ към една конкретна дата през 1958 г. Скоро Ал увлича Джейк в мисията, по която самият той се е вманиачил — да предотврати убийството на Кенеди. Така започва новият живот на Джейк под името Джордж Амбърсън в един различен свят — света на Айк, Кенеди и Елвис, на големите американски коли, на училищните танци по чорапи, за да не се издраска лакирания под на салона и на вездесъщия цигарен дим. От невзрачния малък градец Дери, Мейн (където му се налага да се занимае с проблема на Данинг) до миловидното градче Джоуди, Тексас, където Джейк се влюбва и с това се излага на сериозен риск, всеки обрат неизменно го води към един неуравновесен самотник на име Лий Харви Озуалд и към Далас, където миналото се оказва главоломно напрегнато, а световната историята може напълно да се промени. Пътуването във времето никога не е изглеждало толкова правдоподобно. Нито толкова плашещо.
— Джейк, да не заспа там?
— Не, напълно съм буден — а също и любопитен защо Ал ще ме търси в училище. Защо изобщо ще ме търси, всъщност. Нашите отношения никога не бяха минавали отвъд клиент-готвач, аз харесвах неговото задушено, а той оценяваше факта, че се храня при него редовно. — Прехвърли го, моля.
— А ти защо още не си си тръгнал, все пак?
— Самобичувам се.
— Ооо — проточи Глория и аз си представих как пърха с мигли. — Много обичам да ми говориш мръсотии. Почакай, ей сега ще звънне при теб.
Връзката прекъсна, а после телефонът иззвъня и аз вдигнах.
— Джейк, ти ли си, приятел?
В първия момент си помислих, че Глория не е разбрала правилно. Това не можеше да е гласът на Ал. Дори най-ужасният глас на света не би грачил така.
— Кой се обажда?
— Ал Темпълтън. Тя не ти ли каза? Божке, ама тая музика, дето дрънка докато те прехвърлят, за нищо не става. Къде изчезна Кони Франсис? — в следващия момент той започна да кашля толкова силно, че се наложи да отдалеча слушалката от ухото си.
— Май си пипнал ужасен грип.
Той се засмя, но и продължи да кашля. Комбинацията беше направо противна.
— Пипнал съм нещо, вярно.
— Бързо те е свалило — последно го бях видял предния ден, когато минах за ранна вечеря. Тлъстбургер, картофки и ягодов шейк — твърдо вярвах, че, ако човек живее сам, трябва да се старае да включва всички хранителни групи в менюто си.
— И тъй може да се каже. Или пък може да се каже, че отне доста време. И тъй, и тъй все е вярно.
Не бях сигурен как да му отговоря. Често бях разговарял с Ал за последните шест-седем години, докато бях негов клиент и той имаше своите странности — например, настояваше да нарича Патриотите от Нова Англия Бостънските патриоти и говореше за Тед Уилямс сякаш го познаваше лично — но толкова странен разговор не си спомнях.
— Джейк, трябва да те видя. Важно е.
— Може ли да попитам…
— Сигурен съм, че много неща ще искаш да питаш и аз ще ти отговоря, но не по телефона.
Не бях сигурен колко дълго ще успее да говори, преди гласът му да изчезне, но обещах да го навестя след около час.
— Благодаря. Ако можеш, ела даже по-скоро. Дето викат хората, няма време за губене — и той затвори, без дори да каже „довиждане“.
Бях прехвърлил повечето съчинения и ми бяха останали само четири, но това беше без значение. Както се казва, беше ми изчезнала музата. Така че натиках всички съчинения в куфарчето си и си тръгнах. Хрумна ми да се кача в канцеларията и да пожелая на Глория приятно лято, но не го направих. Тя щеше да продължи да работи още една седмица, за да приключи поредната година, а аз щях да се върна в понеделник, за да изчистя шкафа за храна — зарекох се да го направя, иначе учителите, които ползваха тази учителска стая през лятото, щяха да я заварят пълна с буболечки.
Ако само знаех какво има да ми се случи, със сигурност щях да се кача да я видя. Можеше дори да си открадна целувката, с която двамата се заигравахме в последните няколко месеца. Но нямаше как да знам. Животът се преобръща за миг.
3
Закусвалнята на Ал се помещаваше в една сребриста каравана, разположена отвъд Главната улица, близо до старата фабрика на Уоръмбо. Такива ресторантчета обикновено са неугледни, но Ал беше прикрил бетоновите подпори, на които почиваше заведението му, с лехи красиви цветя. Имаше дори малка тревна ивица, която той лично косеше със старомодна механична косачка. Ал се грижеше за косачката със същото внимание, което отделяше на цветята и моравата — по ярко боядисаните въртящи се остриета нямаше нито петно ръжда. Изглеждаше сякаш я е купил от магазина на Уестърн Ауто едва преди седмица… стига в града все още да имаше такъв магазин, разбира се. За съжаление и той беше станал жертва на хипермаркетите в началото на новия век.
Аз се приближих по павираната пътечка, изкачих стъпалата и се спрях озадачен. Табелата, която обикновено гласеше: „Добре дошли в закусвалнята на Ал — дома на Тлъстбургера!“, беше заменена с правоъгълно парче картон с надпис: „Затворено. Повече няма да работим, поради заболяване. Благодарности на всички наши дългогодишни клиенти. Бог да ви поживи.“
Мъглите на нереалното, в които скоро щях да се потопя, още не бяха се спуснали, но вече се протягаха към мен и в този момент аз ги усетих. Проумях, че прегракналият глас и раздиращата кашлица на Ал не се дължат на лятна настинка. Не беше и грип. Ако съдех по новия надпис, беше нещо далеч по-сериозно. Но що за сериозно заболяване се развива в рамките на двадесет и четири часа? По-малко даже — двадесет и три. Предната вечер се бях сбогувал с Ал в шест без петнадесет и той си беше наред. Дори леко превъзбуден. Спомних си как го попитах дали не е прекалил с кафето и той отговори, че не е, а просто планира малка ваканция. Нима болни хора — толкова болни, че да се принудят да затворят заведението, което еднолично са управлявали двадесет години, говорят за излизане във ваканция? Някои, може би, но едва ли са много.