Кървавото евангелие

„Било е само на няколко дни, когато е умряло.“

Докато продължаваше да почиства детето от пръстта и камъка, тя гледаше на него и като жена. Представяше си легналото странично новородено със сгънати към гърдите колене и мънички ръчички, все още свити в юмручета. Дали родителите му бяха отброили последните удари на сърцето му, дали бяха целували невъобразимо нежната му кожа, докато мъничкото сърчице е спирало да бие?

„Както направих навремето и аз самата с мъничката си сестра.“

Затвори очи, вдигнала четка над останките.

„Престани.“

Отвори очи, махна непослушен рус кичур, освободил се от спретнатата опашка, и отново насочи вниманието си към костите. Щеше да разбере какво се е случило тук преди стотици години. Защото, също като при сестра ѝ, смъртта на това дете е била причинена. Само че това момченце бе станало жертва на насилие, а не на нехайство.

Продължи да работи, отбелязвайки си положението на крайниците. Някой си беше направил труда да нагласи тялото, преди да го погребе, но усилията не можеха да скрият счупените и липсващи кости, загатващи за зверство. Дори две хиляди години не можеха да заличат престъплението.

Остави дървената четка и направи поредната снимка. Времето беше оцветило костите в същия цвят на избеляла сепия като суровата земя, но внимателното почистване беше разкрило формата им. Въпреки това бяха нужни още часове работа за пълното изчистване на останките.

Премести тежестта си от едното коляно на другото. Беше на трийсет и две и едва ли можеше да бъде наречена стара, но точно в момента се чувстваше именно така. Беше в сондажа само от час, а коленете ѝ вече протестираха. Като дете беше прекарвала в молитви много повече време, коленичила на твърдия пръстен под на църквата. По онова време можеше да стои на колене половин ден, без да се оплаква, ако баща ѝ е наредил така — но след толкова много години в опити да забрави миналото може би сега просто си го припомняше изкривено.

Намръщи се, стана и се протегна, подаде глава от дълбокия до кръста сондаж. Прохладен морски бриз погали сгорещеното ѝ лице и пропъди спомените. Отляво вятърът издуваше платнищата на лагерните палатки и носеше пясък през археологическия обект.

Песъчинките я заслепиха за момент и тя замига, за да ги махне от очите си. Пясъкът беше вездесъщ. Всеки ден косата ѝ се превръщаше от руса в сивкаво-червена, като израелската пустиня. Чорапите ѝ стържеха в маратонките като шкурка, под ноктите ѝ се събираше мръсотия, дори в устата си долавяше вкус на пясък.

Въпреки това, когато погледна отвъд жълтата лента, опасваща разкопките, на лицето ѝ се появи бегла усмивка. Беше щастлива, че маратонките ѝ са стъпили върху древната история. Разкопките бяха в центъра на древен хиподрум, където са се провеждали надбягвания с колесници. Хиподрумът гледаше към вечното Средиземно море. Водата бе индиговосиня, озарена от слънцето в сюрреалистичен метален оттенък. Дългите редици древни каменни седалки, разделени на сектори, се издигаха като свидетели на делата на един умрял преди две хилядолетия цар, архитект на град Цезарея — прословутия Ирод, чудовищния убиец на младенците.