— Не ти говоря за кола, драги. Говоря ти за произведение на изкуството.
— Аз наричам това клопки за пръдли. Има ли наистина момичета, при които тоя номер с колата наистина да върви?
— Ако си мислиш, че се нуждая от това, за да свалям мадами!
На лицето ми се изписа съмнение. Така и не разбрах възторга на моя пол пред разни купета, роудстъри и кабриолети…
— Хайде, ела да видиш звяра! — предложи Майло с блеснал поглед.
За да не разочаровам приятеля ми, се насилих да обиколя колата със собственика й. С прибрана форма, овална и издължена, бугатито приличаше на пашкул, от който няколко израстъка проблясваха на слънцето и контрастираха с каросерията, черна като нощ: хромиран радиатор, метални странични огледала, блестящи джанти, от които се показваше огненосиньото на дисковите спирачки.
— Искаш ли да хвърлиш един поглед на мотора?
— Направо си умирам — въздъхнах.
— Знаеш ли, че е произведена само в петнадесет броя за целия свят?
— Не, но съм очарован да го науча.
— Освен това, вдига 100 км/ч за малко повече от две секунди. И може да достигне до 400 км/ч.
— Много полезна във времето на скъпия петрол, радарите на всеки сто метра и екологията!
Този път Майло не скри разочарованието си:
— Ти си просто едно мрънкало, Том, абсолютно неспособен си да оцениш лекотата и удоволствията на живота.
— Трябва да има един такъв, за равновесие, в нашия дует — предположих. — И понеже ти вече беше избрал другата роля, аз взех тази, която оставаше.
— Хайде, качвай се.
— Може ли да карам.
— Не.
— Защо?
— Много добре знаеш, че книжката ти е отнета…
* * *
Болидът излезе от сенчестите алеи на „Малибу Колъни“ и пое по „Пасифик Коуст Хайуей“ покрай океана. Колата прилепваше добре на пътя. В салона й, целият в патинирана кожа с оранжеви отблясъци, имаше нещо топло. Чувствах се защитен в тази позлатена кутия за бижута и затворих очи, люлян от старото соул парче на Отис Рединг, което звучеше от радиото.
Добре знаех, че това спокойствие, привидно и крехко, се дължеше единствено на капсулите успокоително, които се стопиха под езика ми след душа, но миговете на затишие бяха толкова редки, че се бях научил да ги ценя.
Откакто Орор ме беше напуснала, някакъв рак разяждаше сърцето ми, настанявайки се в него трайно като плъх в шкаф. Канибалска и плътоядна, мъката ме беше разкъсала до такава степен, че ме беше изпразнила от всякаква емоция и всякакво желание. През първите седмици страхът от депресията ме беше държал буден, принуждавайки ме да се боря до краен предел с унинието и горчивината. Но и страхът ме беше напуснал, а с него и достойнството и простото желание да запазя приличие. Тази вътрешна проказа ме беше разяждала непрестанно, размивайки цветовете на живота, изсмуквайки всякакви живителни сили, угасвайки всякаква искра. При най-малкото желание да поема отново контрола на моя живот язвата се превръщаше в пепелянка, която при всяко ухапване ми вливаше доза отрова, която пагубно се просмукваше в мозъка ми под формата на мъчителни спомени: потръпването на кожата на Орор, мирисът й на пясък, трепкането на клепачите й, златните проблясъци в очите й…
