Хартиеното момиче

— Какво търсиш тук? — измърморих аз.

— Тревожа се, Том! Станаха месеци, откакто стоиш затворен в тази къща и си съсипваш живота с успокоителни.

— Това си е мой проблем! — заявих аз, докато ставах.

— Не, Том, твоите проблеми са мои проблеми. Мисля, че това е приятелството, нали?

Седнал на канапето, покрил лицето си с ръце, повдигнах рамене донякъде от срам, донякъде от отчаяние.

— Във всеки случай не разчитай на мен да оставя някаква жена да те доведе до такова състояние!

— Не си ми баща! — отговорих, ставайки трудно.

Зави ми се свят и се подпрях на облегалката на канапето.

— Вярно е, но ако Керъл и аз не сме тук, за да ти помогнем, кой ще го направи?

Обърнах му гръб, без да се опитвам да отговоря. Все още по гащи, прекосих стаята и отидох до кухнята да си налея вода. Майло тръгна след мен, взе един чувал за боклук и отвори хладилника ми, за да го разчисти.

— Освен ако нямаш намерение да се самоубиеш с развалено кисело мляко, бих те посъветвал да разкараш тези неща — каза той, докато душеше едно бурканче със съмнителна миризма.

— Не те карам да го ядеш.

— А това грозде… Обама беше ли президент, когато го купи?

После се зае да сложи известен ред в дневната, като събираше най-едрите боклуци, опаковки и празни бутилки.

— Това защо го пазиш? — попита той като сочеше една дигитална фоторамка, в която се редуваха снимки на Орор.

— Защото съм си ВКЪЩИ, а ВКЪЩИ нямам на кого да давам сметка.

— Може би, но това момиче те разби на хиляди парчета. Не смяташ ли, че вече е време да я свалиш от пиедестала й?

— Слушай, Майло, ти никога не си харесвал Орор…

— Вярно е, никак не я харесвах. И за да ти кажа всичко, винаги съм знаел, че в края на краищата тя ще те изостави.

— Така ли? И мога ли да знам защо?

От устата му жлъчно излязоха думи, които дълго време беше таил в душата си:

— Защото Орор не е като нас! Защото ни презира! Защото е родена със сребърна лъжичка в устата. Защото за нея животът винаги е бил игра, докато за нас винаги е бил борба…