Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Ала сега не беше късно лято, а февруари и аз нямах никакво основание да мисля за шир, за мирис на борова гора или за нещо подобно.
Хижата изникна пред мен изведнъж, само на двайсет метра нагоре по склона. Всъщност това трудно би могло да се нарече хижа: грубо сковани дъски, нацапани с тъмнозелена боя, покрив от накатранена хартия и зебло за изолация между дъските, вместо прозорец — дупка като амбразура, покрита с мрежа за курник. До стената беше подпрян син лъскав велосипед, а иззад мрежата на амбразурата забелязах да наднича нечия бледа физиономия. Приближих се, дочух гласове и внезапно всички те наизлизаха отвътре, блъскайки се едни в други. Застанаха пред велосипеда — като стена.
Гостът можеше да заповяда.
4
Истината беше, че изглеждаха повече изплашени, отколкото опасни — шест обикновени, поизрасли вече момчета още с обичайния мъх по бузите, с обичайните пъпки и с глупаво нагласени презрителни усмивки. Дълъг като върлина младеж, застанал в края на редицата, се опита да си свие цигара, но разсипа половината от тютюна на земята и когато най-накрая все пак успя да я приготви, щеше насмалко да я пъхне в окото си, вместо в устата. В средата на групата се открояваше малък дебеланко с румени бузи и пясъчноруса коса. В очите му се четеше боязънта на подритвано куче, което ми подсказа, че това е шутът на бандата. Защото всички банди непременно си имат шут, ала тежко и горко на онзи от друга банда, който се опита да го закачи. Съзнателно или несъзнателно смешникът свързва членовете на бандата, защото е човекът, когото те трябва да защитават, който се нуждае от закрила. Значи това, както Роар ми го бе описал, трябваше да е Тассе. Останалите се различаваха както по цвета на косата, ръста и израза на лицата — иначе бяха правени от едно тесто. Всички носеха кадифени джинси и якета — шушлякови или кожени.
Но щом от колибата излезе последният, картината пред мен изведнъж се промени. Другите преди него се бяха изтърколили от хижата като овнета, а той излезе с ленива походка, сякаш случайно минаваше от там.
У него имаше нещо заучено и престорено, което веднага издаваше психопата, и не ми убягнаха страхът и уважението, обзели бандата при появата му. Онова, дето само допреди минута и половина представляваше сборище от конфирманти, които сигурно с леснота бих могъл да заставя да ми издекламират „Отче наш“, внезапно се превърна в истинска банда. Неувереността в погледите им стана твърдост, колебливите усмивки се изкривиха във волеви гримаси. Цигарата на високия тип отляво увисна нахакано в ъгълчето на устата му, а Тассе се опери и изпъчи корем.
Оня не се представи. Не беше и необходимо. Правеше се, че е напълно безразличен към цялата ситуация, и имах чувството, че държането му цели да приспива вниманието на околните. Ала малките му примижени очи бяха черни и зорки като на хищник, дебнещ плячка.
Тъмната коса, заресана назад, му придаваше вид на пастор. Челото му беше високо и бяло, а носът — необикновено тънък и тесен, почти като нож, и създаваше впечатлението, че би могъл да го използва като хладно оръжие. Това му подхождаше. Устата му приличаше, или по-скоро напомняше, на тази на Елвис Пресли. Горната му устна беше изкривена в злобно-подигравателна усмивка, но зъбите, които откриваше, никога не биха му позволили да се намери върху гланцирания плик на грамофонна плоча — прогнили и черни.
Тесни, избелели джинси от кадифе, черно кожено яке с множество лъскави ципове. Тяло слабо и жилаво. Немного силен, но бях сигурен, че отлично борави с нож. Това характеризира подобни типове.
Гласът му, както и очаквах, беше напрегнат като стоманено въже и дращеше като употребявано бръснарско ножче. Точно в момента, в който заговори, през облаците се промъкна златист следобеден слънчев лъч, прониза покрова от борови върхове и освети лицето му. Хартиенобялата кожа стана златиста, а пълните устни добиха сочна, сякаш рафаеловска плътност. Още една илюзия от онези, които нерядко сътворяват слънчевите лъчи. Чух го да пита:
— Какво те води насам, старче?
Не беше нужно да чака аплодисменти, те веднага отекнаха. Околността се огласи със смях, с неприятния смях на изпуснати младежи.