Докато смъртта ни раздели

Целият квартал тънеше в сянката на планината Людехорн, стръмна, тъмна и мрачна. На върха й се издигаше кулата на телевизионен предавател, чиито антени пробождаха коремите на облаците и разкриваха вътрешностите на стоманеносинкавото небе.

Паркирах колата, излязохме.

— Ние живеем там. — Роар отново посочи нагоре. Проследих с поглед показалеца му:

— Къде?

— На деветия етаж. Виждаш ли онзи прозорец с перденце в зелено и бяло? Там е моята стая.

— Аха.

Прозорец с перденце в зелено и бяло някъде на деветия етаж… Имах чувството, че ми говори Робинзон Крузо.

— Да се качим горе и да се обадим на майка ти.

Момчето упорито завъртя глава:

— В никакъв случай без… велосипеда.

— Добре.

Нещо ме присви под лъжичката. Не е лесно, дори хич, да се справиш с банда от седемнайсет-осемнайсетгодишни младежи, особено когато те са безогледни, а ти месеци наред не си правил нищо друго, освен да надигаш шишето с акевит1.

— Къде се намира хижата?

Свихме покрай следващия блок. По-нагоре, вдясно между дърветата, имаше още няколко блока, по-ниски, сякаш хвърлени от голяма височина, та сега се опитваха да се надигнат, за да видят къде са попаднали. Зад първия от тях се издигаше склон, обрасъл с хвойна и бор, а малко по-нагоре се подаваше хижата на Джокер и неговата банда.

Роар поспря до ъгъла на последния от високите жилищни блокове, додето ми обясняваше къде точно да ида.

— Ти май нямаш желание да дойдеш с мен? — казах.

Момчето поклати засрамено глава.

Усмихнах се.

— Не ти се ще. Разбирам…

Подобна банда върлуваше и в квартала, където бях израснал. Но не беше май толкова страшна. Пък и тогава нямаше подобни блокове.

— Почакай ме тук. Ще трябва да мина по онази пътечка между дърветата, нали?

Той кимна два пъти. Гледаше ме с широко отворени очи. Страхуваше се не за себе си, а за мен. Това съвсем не ми подейства ободрително.

Тръгнах с подчертано моряшка походка. Това ми даде малко кураж, илюзорното чувство, че съм голям и силен мъжага, който отдавна се справя с всичко без чужда помощ.

Разминах се с някаква жена. Към края на трийсетте, с изпито, хлътнало лице. И сякаш за да подчертае това, тя бе пристегнала косата си в кок на тила, силно изпъната назад, почти залепнала за главата й. Това й придаваше вид на индианка, въпреки че беше руса. Бледа, тя теглеше пазарска чанта на колелца и ме изгледа уплашено, макар да нямаше никаква причина да се страхува. Но не се и опитах да й се усмихна.

Поех между дърветата.

Винаги съм обичал боровете — устремени към небето, жизнерадостни, силни и рошави като езически символи на радостта, ярко контрастиращи с богомолците ели, печални или по-точно лицемерно строги. Мирисът на боровата гора винаги ми навява мисли за лятото, за късното лято, и представата, че съм на път през някаква долина, през горска просека или някаква друга местност, че се изкачвам нагоре към обраслите с храсти обли склонове, към откритата шир и чистия свод на августовското небе, излъчващо тъмносин блясък, към слънцето, изпълнено със сила и укрило много витамини за зимата, която предстои.