Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Ти си виновен, ти си наредил нападението срещу неговата свещена мисия…
— Хентес Мустор беше луд фанатик, който уби собствения си баща и вкара Кралството в една ненужна война.
— Верния меч е въздал правосъдието на Отеца, наказал е един предател и се е опитал да ни освободи от вашето еретическо господство. Всяко негово действие е било в служба на Отеца и Неговата любов…
— Сериозно? Това той ли ти го каза?
Тя мълчеше, свела глава да скрие гнева си. Баща ѝ не ѝ беше казвал нищо, тя никога не го беше виждала, и този заразен от Мрачното еретик очевидно го знаеше.
— Просто ми кажи къде е — изсъска тя през зъби. — Мечът на баща ми. Той е мой по право.
— Това ли е мисията ти? Свещена мисия в търсене на метър наточена стомана? — Посегна към големия платнен вързоп, подпрян на дънера, и ѝ го подаде. — Вземи този, ако искаш. Изработен е с по-голямо умение от меча на баща ти.
— Оръжието на Верния меч е свещена реликва, описана като такава в Единадесетата книга, благословен от Световния отец да донесе обединение на Обичаните и край на еретическото господство.
Това, изглежда, го развесели още повече.
— Всъщност беше най-обикновено оръжие ренфаелска направа, оръжие на беден рицар или наемник. Без злато или скъпоценни камъни по дръжката, които да повишат стойността му.
Въпреки презрението думите му тежаха.
— Бил си там, когато са взели меча от мъченическите останки на баща ми. Кажи ми къде е или се кълна в Отеца, че ще трябва да ме убиеш, защото ще те преследвам до края на дните ти, Мрачен меч.
— Вейлин — каза той и остави вързопа с меча до себе си.
— Какво?
— Така се казвам. Дали ще можеш да се обръщаш към мен с името ми, как мислиш? Може и с лорд Ал Сорна, ако си падаш по официалностите.
— Мислех, че правилното обръщение е „брат“.
— Вече не.
Тя се сепна от изненада. „Напуснал е Ордена?“ Това бе невъзможно, абсурдно… някакъв номер, без съмнение.
— Как разбра къде да ме намериш? — попита той.
— Корабът ти е спрял в Южна кула, преди да отплава към Уорнсклейв. Мразен човек като теб трудно остава незабелязан. А новините пътуват бързо сред Обичаните.
— Значи не си сама в това велико начинание?
Тя стисна зъби, преди да се е впуснала в поредната си гневна тирада. „Защо не му кажеш всичките си тайни, кучко безполезна?“ Стана и му обърна гръб.
— Това не свършва тук…
— Знам къде да го намеря.
Тя се поколеба, после погледна през рамо. Изражението му беше съвсем сериозно.
— Къде? Кажи ми, щом знаеш.
— Ще ти кажа, но имам условия.
Тя скръсти ръце пред гърдите си, лицето ѝ се смръщи от презрение и погнуса.
— Значи великият Вейлин Ал Сорна се пазари за женска плът като всеки друг мъж?
— Не. Както сама каза, трудно е да остана незабелязан. Трябва ми някаква маскировка.
— Маскировка?
— Да, ти ще си маскировката ми. Ще пътуваме заедно, като… — Замисли се за миг. — Като брат и сестра.
Да пътуват заедно. Да пътува с него? Само от мисълта за това ѝ се пригади. Но мечът… „Мечът е всичко. Дано Отецът ми прости.“
— Закъде ще пътуваме?
— За Варинсхолд.
— Това е на три седмици път оттук.
— Повече, защото трябва да спра на едно място по пътя.
— И като стигнем във Варинсхолд, ще ми кажеш къде да намеря меча?
— Давам ти думата си.
Тя седна отново, но без да го поглежда. Толкова лесно се беше поддала на манипулацията му, мразеше и него, и себе си за това.
— Съгласна съм.
— В такъв случай опитай се да поспиш. — Отдръпна се от огъня, легна и се зави с плаща. — О — каза той. — Как да ти викам?
Как да ти викам. А не как се казваш. Очакваше, че ще го излъже. Реши да го разочарова. Когато високият погледнеше смъртта в очите, тя искаше да знае името на жената, която го е убила.
— Рева — каза тя. „Кръстена съм на майка си.“
Събуди се рязко, стресната от някакъв шум — високият разритваше жаравата на огъня да я угаси по-бързо.
— По-добре хапни — каза той и кимна към кожената торба. — Чака ни много път днес.
Тя изяде две овесени питки и пи вода от манерката му. Гладът ѝ бе стар приятел, не помнеше и ден, когато да е отсъствал от живота ѝ. „Истински Обичаните — беше ѝ казал жрецът първия път, когато я остави на студено през цялата нощ, — не се нуждаят от друга храна освен от любовта на Отеца.“
Поеха на път още преди слънцето да се е изкатерило над дърветата и Ал Сорна зададе безмилостно темпо с дългите си ритмични крачки.