Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— О, не, съвсем истинска е. Знам го от отряда Свободни мечове, които избягаха след последния щурм срещу стените. Била е там, по техните думи, девойка на двайсетина години, в разгара на битката. Убила мнозина. А останалите си загубили ума от страх. Безполезна паплач. — Замълча за миг, потънал в мисли. — Запиши: малодушието е най-лошият начин да предадеш дара на свободата. Защото човек, който бяга от бойното поле, е роб на собствения си страх.
— Много дълбокомислено, почитаеми съпруже. — Генералшата се бе присъединила към нас. Беше облечена семпло тази сутрин, обикновена рокля от муселин и червен вълнен шал вместо великолепната копринена одежда отпреди. Мина край мен, неприлично близо, чак ме закачи с дрехата си. Застана до перилото и се загледа в една от балистите — обслужващият я екип навиваше гигантската макара, която изтегляше назад раменете на машината за поредния изстрел. — Непременно включи тези думи в разказа си за предстоящото кръвопролитие, Верниерс.
— Да, господарке. — Наблюдавах генерала и видях как ръката му трепна върху дръжката на късия му меч. „Тя го дразни при всяка възможност — помислих си. — А той, който е убил хиляди, сдържа гнева си. Каква е истинската ѝ роля тук?“, запитах се за пореден път.
Форнела отклони погледа си от балистата, защото друго привлече вниманието ѝ — малка лодка, чиито гребла разсичаха спокойната повърхност на реката. Мъж стоеше прав на носа ѝ. Самият аз не различих чертите му, защото разстоянието беше голямо, но видях как Форнела застина.
— Нашият Съюзник ни праща креатурата си, почитаеми съпруже — каза тя.
Генералът проследи погледа ѝ и нещо премина по лицето му, гняв, но и страх също така. Изведнъж ми се прииска да се махна оттук. Който и да идваше с лодката, определено не исках да се озова близо до него, щом появата му предизвикваше страх в сърцата на хора като генерала и неговата съпруга. Но никъде не можех да отида, разбира се. Бях роб и не можех да се оттегля без разрешение. Затова нямах друг избор, освен да стоя и да чакам. Лодката скъси разстоянието до кораба. Воларианските моряци-роби уловиха въжетата, преметнати на палубата през парапета, и ги вързаха с бързина и отработени до съвършенство движения, резултат от дългогодишно робство и работа в постоянен страх.
Мъжът, който се прехвърли на палубата, беше на средна възраст, едър и набит, брадат и олисяващ, с безизразно лице.
— Добре дошъл — каза генералът с премерено неутрален тон. Обърнал се бе към новодошлия без име или титла, осъзнах аз. Кой беше този човек?
— Още разузнавателна информация, която да споделиш, предполагам? — продължи генералът.
Мъжът не обърна внимание на въпроса му.
— Алпиранецът — каза той на волариански с акцент, който се бях научил да разпознавам. Характерен беше за онези, които идват от Севера на Кралството. — Кой е той?
— Какво искаш от него? — попита Форнела с острия си тон. Той сякаш изобщо не я чу, а моят страх откри нови измерения, когато погледът му се плъзна по палубата и се спря върху мен. Новодошлият тръгна напред и се приближи достатъчно, за да усетя вонята на немитото му тяло. Миришеше на смърт и на пълно незачитане към всякакви човешки стандарти за чистота и макар че се свих назад, дъхът му ме блъсна като отровен газ.
— Къде — попита той — е Вейлин Ал Сорна?