Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Е, боя се, че ще трябва да напишеш друга — каза Ал Сорна. — За това как просто са ме пуснали да си тръгна.
— Аз пък мислех, че първо си отишъл на Мелденейските острови — каза Рева, без да крие подозрителността си. — Убил си главния пират и си спасил принцеса.
Той сви рамене.
— Бях на островите, но не съм правил друго, освен че участвах в една пиеса. Макар че не съм добър актьор.
— Добър актьор или не, милорд — каза Норин, — в нашата трупа си добре дошъл. За колкото време е необходимо.
— Тръгнали сме към Варинсхолд. Ако отивате натам, с радост ще ви придружим.
— Ние отиваме на юг — каза Елора. — Летният панаир в Мелинскоув винаги ни носи добра печалба. — Имаше сдържаност в тона ѝ, присъствието на Мрачния меч явно я изправяше на нокти. „Умна е и знае, че той носи смърт със себе си“ — заключи Рева.
— Отиваме на север — каза ѝ с равен тон Норин, после се усмихна на Ал Сорна. — Панаирът във Варинсхолд ще е също толкова доходоносен.
— Ще си платим за пътя — каза Вейлин на Елора.
— И дума да не става, милорд — възрази Норин. — Стига ни, че мечът ти ще е на наша страна. При толкова разбойници напоследък…
— Като говорим за това, попаднахме на последното им дело. На няколко мили назад по пътя. Семейство, ограбено и убито. Всъщност точно затова дойдохме тук, да въздадем справедливост. Да сте забелязали някой подозрителен?
Норин се замисли.
— В кръчмата, днес следобед. Шумна групичка. Дрипави, но имаха пари за бира. Нямаше да им обърна внимание, но единият имаше златен пръстен на верижка около врата си. Малък пръстен, женски по-скоро, не че съм голям специалист по бижутата. Вдигна се врява, когато кръчмарят отказа да им продаде една от дъщерите си. Намеси се стражата и им каза или да си налягат парцалите, или да се махат от градчето. На миля надолу по реката има лагер на скитници. Ако не са се върнали в гората, най-вероятно ще ги намерим там.
При последното изречение Елора се напрегна видимо, явно заради множественото число в първо лице.
— Ако са пили много, значи тази нощ ще спят — каза Ал Сорна. — И утре заран ще са на същото място. Трябва да си платят за стореното, но това означава да съобщим на градската стража, а аз се надявах да не привличам излишно внимание към себе си.
— Има и други начини да се въздаде справедливост, милорд — изтъкна Норин. — Ако си спомням правилно, имаше времена, когато редовно наказвахме разбойници за престъпленията им.
Ал Сорна погледна към вързопа с меча, подпрян в един ъгъл на фургона.
— Не, вече не съм лорд-маршал и не налагам кралското правосъдие. Явно няма как да заобиколим стражата. Утре сутрин ще намеря капитана им.
След вечеря Норин седна на стъпалата на фургона, засвири на мандолината и двамата с Елора запяха. Останалите актьори се събраха да послушат и току им подвикваха да изпълнят любима песен. Рева и Ал Сорна привличаха любопитни погледи, а ако се съдеше по страхопочитанието в очите на мнозина, истината за спътника ѝ не беше останала в тайна. Ала думите на Норин, че младото момиче и старият му приятел от Вълчите бегачи са негови гости и никой да не ги притеснява, явно бяха достатъчни, защото актьорите сдържаха любопитството си и не задаваха въпроси.
— Не прилича на войник — отбеляза Рева. Двамата с Ал Сорна се бяха отделили на известно разстояние от трупата и седяха край малък огън, който да ги пази от нощния хлад.
— Винаги е бил повече менестрел, отколкото войник — каза Ал Сорна. — Но във важните моменти се сражаваше храбро. Радвам се, че се е оттеглил. Изглежда щастлив с трупата си.
Рева погледна към Елора, усмихната, опряла лакът на коляното на Норин. „И как иначе“ — помисли си тя.
С напредването на нощта актьорите се разотидоха по фургоните си, Норин и Елора — също. Норин им даде дебели одеяла и меки кожи да си постелят, лукс, който замая главата на Рева. През по-голямата част от живота си бе спала на гола земя. „Удобството е капан — казваше жрецът. — Препятствие пред любовта на Отеца, защото ни прави слаби и уязвими пред еретическото господство.“ Веднъж я наби, задето беше скрила в плевнята чувал със слама, на който да спи.