Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
Диана се върна в четири след полунощ. Беше видимо пияна, едната ѝ обеца липсваше, а трите сребристи презрамки на рамото ѝ бяха нескопосано завързани.
— Имаш ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита ме тя, сякаш прочела мислите ми.
— Не.
— Именно това е проблемът! — изведнъж извика Диана. — Мълчиш, криеш се под качулката си и се държиш с мен все едно ме няма!
— Та теб те няма, миличка! — този път повиших тон и аз, нещо съвсем нетипично за мен. — Денем те няма, вечер те няма, нощем те няма! Където и да отидем, се държиш като уличница!
— Уличница?! — тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ зашлевил шамар. — А ти по-добре ли се държиш? Криеш лицето си като някой престъпник!
— Това е моят начин на живот! Когато тръгна с мен, ти казах ясно как ще бъде! — рекох аз.
— „Моят начин на живот“ — изимитира тона ми Диана. — Какъв начин на живот, бе — като скитник? Мъж без минало, мъж без бъдеще — ето това си ти! Никога не те е интересувало от какво имам нужда аз!
— От каквото имаш нужда, виждам, ти го дават! Щом не ти харесва с мен, върви си!
— Ще си отида, точно така! — извика Диана с треперещ глас. — Оставям те да бъдеш нещастникът, който винаги си си бил! Отрепка такава!
— Върви, където искаш, да те вземат дяволите дано! — казах аз, а тя отвори вратата и я затръшна след себе си.
Събудих се сам. Не знам от кое ме заболя повече — от преосмислянето на снощния скандал или от факта, че Диана бе спала другаде. Въпреки авантюрата ми с Ива, се чувствах излъган и предаден. Това трябваше да престане.
Извадих стилета си и го разгънах. Острието беше студено и твърдо. Обичах да си играя с него, когато се чудех какво да предприема. Прехвърлях ножа между пръстите си и мислех. Диана бе много права за едно — нямах нито минало, нито бъдеще. Ако за миналото си можех да виня Яред, то за бъдещето отговорността бе изцяло в мои ръце. Не знаех какъв избор да направя, нямах мечти или амбиции — живеех ден за ден в настоящето. Тайно се надявах да се случи нещо, което да ми даде цел и посока.
Спомних си, че днес е празник, и реших да видя има ли празнична атмосфера из Тополово. Надявах се до обяд Диана да се появи и да скалъпим някакво взаимно извинение за острите думи от снощи. Стомахът ми къркореше и реших да разнообразя с традиционни тестени закуски, вместо да използвам ресторанта на хотела.
Из улиците се мяркаха доста хора и всички изглеждаха весели. Тази гледка донякъде притъпи мрачното ми настроение. Видях опашка от деца пред малка пекарна и реших, че това е най-добрият вариант за закуска — баничка или кифла с боза. Изборът на витрината се оказа по-голям, отколкото очаквах. В крайна сметка се спрях на мазен тутманик. Тъкмо се пресягах да го взема от мустакатата лелка, когато едно от момчетата до мен изруга и започна да плюе парчета кифла по земята.
— Мамка му, лельо Радо, камъни ли слагаш вътре?! — извика възмутено петнадесетгодишният пикльо. — Счупи ми се зъбът!
— Я да видя, дай!
— Къде ве?
Другите момчета и момичета наобиколиха онзи със счупения зъб. Той бръкна в устата си и после театрално отвори шепа — наистина, на дланта му имаше парче зъб. Той изгледа околните начумерено и понечи вероятно да изругае отново. В този миг се случи неочакваното — продавачката излетя отвътре като мустаката хала и му обърса такъв шамар, че го събори на земята. Децата се пръснаха като пилци пред ястреб, а изненаданото момче със счупения зъб бе изтеглено обратно горе за ухото.
— Петьо, на теб майка ти не ти ли е казвала, че днес не се псува, а? — попита така наречената леля Рада. Петьо кимна един път и тя го пусна със замах. — Е, какво ще кажеш сега?
— Благодаря ти за вкусната закуска, да си жива и здрава! — изстреля Петьо като на училищен рецитал.
— Правилно! Айде да си жив и здрав и ти, пък си пази зъба за спомен! — каза вече усмихната леля Рада и се върна зад тезгяха. Погледна ме и посегна да ми подаде тутманика.
— Не, благодаря, ще пропусна — казах аз и изчезнах, преди да съм изял някой шамар.
Реших, че не съм толкова гладен, колкото си мислех сутринта. Тръгнах към моето място край водата и минах покрай някакво шивашко ателие. Любопитството ми надделя и надникнах през отворения прозорец. Две млади жени работеха усилено с машини „Сингер“ над, да речем, завеса. Едната от тях сякаш усети погледа ми, вдигна глава и ми се усмихна. Усмихнах ѝ се и аз, а тя започна да пищи.
Спря да шие и хвана ръката си, избухвайки в сълзи. Между пръстите ѝ видях да се процежда кръв. Почувствах се доста гузно, защото вероятно аз я бях разсеял, но нямаше с какво да помогна. Отстъпих назад, предотвратявайки риска някой да ми потърси отговорност и се скрих зад ъгъла. Все още чувах рева на тази, чийто пръст бе пронизан от иглата на машината и вайканията на колежката ѝ. В следващия момент чух как още някой влиза в стаята.