Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
Излязох с наведена глава, сянката бе сграбчила лицето ми под качулката; с плавни меки стъпки стигнах до стола. Седнах, взех китарата в скута си и плъзнах перцето по струните. Залата утихна — всички погледи до един бяха вперени в мен. Светлината падаше така, че лицето ми оставаше скрито — виждаха се само дланите и пръстите ми. За тях бях непознато същество без лице, само ръце и китара — а за мен те бяха прозрачни като водата, която извираше нейде под нозете ни. Разпознах курортистите софиянци, както и хората от провинцията; налучках кои са местните — и големците, и онези, които търкаха по цял ден плочките в тоалетните на хотелите. Толкова различни хора, събрани на едно място — млади, стари, неостаряващи, разведени, семейни, овдовели, преуспели и провалили се, излъгани и лъжещи, отчаяни, безразлични, нагли, амбициозни, добри и лоши — всички те гледаха в мен и всеки очакваше да чуе нещо различно.
Свирих за тях два часа. Не изпих нито глътка вода. Два часа — песен след песен, соло след соло. Когато привърших, дадох знак на Диана и управителката угаси съвсем осветлението. Напуснах салона като призрак в мрака — бях запомнил разположението на всеки един стол и маса, бях преброил крачките — и изчезнах. Когато лампите бяха включени отново, а аз се намирах отвън на терасата, с гръб към една от колоните, дойде тътенът. Десетки потни и сухи длани се удряха една в друга, ръкоплясканията влязоха в ритъм и продължиха цели три минути — като на бенефис на стара естрадна звезда. Аз стоях отвън и ги слушах, сърцето ми биеше учестено и си представях всичките онези хора на крака — въодушевено аплодирайки моето изпълнение, сякаш удряйки просълзени ръце, те използваха магически шифър, предаващ какво са изпитали душите и сърцата им през последните два часа.
Нямаше да се върна, нямаше да се поклоня и да поздравя публиката си. Моят контакт с тях започваше с първия акорд и приключваше с последния. Нека го мислят за ексцентричност, нека ме намират за странен — достатъчен за мен бе рискът, че се показвах пред хора, нямаше нужда и да се разкривам пред тях.
Вторият ден започна по-малко скучно от предишния. Успях да се свържа с интернет чрез лаптопа на Диана за цели десет минути — все пак беше безплатна екстра към стаята — и да разгледам какво предлагат някои от клубовете в столицата. За нещо повече, уви, не. След изпълнението ми снощи бе по-трудно да седна да пия кафе в центъра, затова си го поръчах в стаята и после се изнизах тихомълком извън града. Все още нямаше рибари на новооткритото ми място и аз успях да потренирам и да посвиря необезпокояван докъм обяд.
Приключвайки с последната мелодия, чух шумолене на трева. Закрих оръжието си с якето и се огледах — на двадесетина крачки от мен стоеше Ива.
Когато Диана паркира червения мурано диагонално пред стълбите на хотела, ни посрещна цяла делегация: кметът Симеонов, предприемачът-хотелиер Манчуков, собственикът на ресторант „Два елена“ Смоленски и неговата асистентка Ива, която крепеше пред гърдите си лилав нетбук „Дел“ и бутилка с минерална вода. Диана се прегърна и разцелува фамилиарно с кмета, хотелиера и ресторантьора.
Аз подадох ръка на всеки един от тях, включително и на Ива. За нея това се оказа предизвикателство — опитвайки се да поеме ръката ми и да придържа компютъра и водата едновременно с това, тя изтърва „Дел“-а. Моите реакции бяха далеч по-координирани — приклекнах и улових скъпата машинка, преди да се е ударила в земята. След това се здрависах деликатно с Ива и ѝ върнах лаптопа.
— Благодаря! — едва промълви тя и се изчерви.
Диана завъртя театрално очи и ме избута навътре.
И така, очаквах по-скоро някой овчар или рибар, но не и едва завършилата гимназия асистентка на Смоленски. Тя ми махна смутено и се приближи към мен.
— Здравей! Не исках да ти се натрапвам…
— Няма нищо — рекох аз. — Тъкмо приключвах и смятах да се прибирам.
— Аз само да ти се извиня за вчера, за лаптопа… — започна тя и отново се изчерви. Очите ѝ обаче не се червяха. Гледаше ме съвсем целенасочено въпреки недомлъвките и руменината по бузите ѝ. Без да съм я поканил, тя се настани на тревата до мен. Носеше късо кожено яке и дънкови панталонки, които оставяха целите ѝ бедра открити. Тя започна да разглежда китарата, посегна към нея, после отдръпна ръката си.