Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
Една секунда ми се губи — тази, в която нощта светна като ден, тъпанчетата ми завибрираха и ме обля топла вълна. След това всичко вече бе ясно — тичаха хора, гореше огън, писъци, писъци, писъци. Един запален мъж се търкаляше по земята. Друг носеше на ръце дете и се чудеше накъде да хукне. Някои гасяха пламъците с връхните си дрехи. Музиката, естествено, беше спряла. Горящият, после осъзнах, бе шишкавият акордеонист.
В следващия миг вече помагах да гасят огъня, който бе обхванал сцената — участвах в жива верига, която подаваше кофа след кофа. Когато гасенето свърши, усетих нечии силни ръце на раменете си — беше Смоленски. Лицето му бе почерняло от сажди и мустаците му изглеждаха много по-бели.
— Слушай ме, свири! Качи се на тази сцена и свири! Веднага!
Огледах се — празник вече нямаше. Масите и пейките бяха съборени, отвсякъде се издигаше пушек, новите дрехи на мнозина бяха станали на парцали. Гледаха ме черни, кървави и ужасени лица. Смоленски беше прав. Аз се изкачих върху това, което бе останало от сцената, и извадих китарата. Трябваше им музика, която да прогони ужаса; музика, която да влезе в сърцата; музиката, която аз можех да им дам.
Наведох се ниско над китарата и дръпнах струна, за да призова първия спасителен акорд.
И тогава се случи немислимото.
Едва я докоснах и струната се скъса.
За част от секундата тънката метална нишка се изви като камшик и разсече лицето ми. Пръстите ми се разтвориха и китарата падна чак долу, на земята. Чух как се късат и останалите струни. Стоях там горе, невярващ, покрил с длани лицето си, гледах между пръстите си онези черни, кървави и ужасени лица и мислех само за едно-единствено нещо: ще остане белег, ще остане белег, ще остане белег… А белегът се вижда. Белегът се помни. Белегът може да бъде потърсен и намерен…
Седях на стол в центъра на ресторант „Два елена“ и притисках към лицето си напоена с риванол кърпа. Раната беше дълга и повърхностна, нямаше да имам нужда от шевове. Залата гъмжеше от народ — всички говореха за случилото се. Кметът Симеонов и Смоленски обсъждаха с други двама мъже откъде децата са взели пиратка с такъв мощен заряд. Момчето, което я беше изпуснало, бе останало без ръка. Двамата местни полицаи седяха до изхода с мрачни лица.
Накрая Симеонов и Смоленски се скараха, Смоленски се прибра в кабинета си, а Симеонов разпореди на един от хората си:
— Извикайте Ива!
Това вече бе нещо добро. След като Диана така и не благоволи да провери дали съм добре, когато целият град видя какво ме сполетя, се радвах, че ще дойде поне Ива. Побърквах се сред всички тези непознати, които ме гледаха с подозрение.
След десетина минути полицаите отвориха вратата и в ресторанта влезе Ива. Крачеше уверено и гледаше студено. На лицето ѝ нямаше и помен от усмивка. Носеше синьо манто, което стигаше до земята. В ръце държеше керамична чаена чаша. Никак не приличаше на Ива от парната баня.
Лично Симеонов ѝ издърпа един стол и тя седна недалеч от мен, държейки чашата на коленете си. Погледът ѝ обходи присъстващите — всеки сведе глава. Учудих се на имиджа, който имаше това момиче в Тополово. И казвайки момиче, го казвам вече с леко съмнение — очите ѝ не изглеждаха никак младежки. Ако не бях усещал отблизо голата ѝ кожа, щях да предположа, че е на доста повече от деветнадесет.
— Защо ме извика, кмете? — попита Ива. Мне, нищо неуверено в този глас.
— Мила Ива, вярваме, че някой е нарушил обичая днес — започна колебливо Симеонов. — Твърде много инциденти, това е нетипично. Май някой от нас сериозно е нарушил правилата и здраво е ангажирал вниманието на дяволите.
— Ще видим… — рече Ива. — Кой днес е имал проблеми?
Напред изкараха стареца с навехнатия крак, на когото бях помогнал да стигне до града по-рано днес. Той разправи как бил пропаднал в дупката и лежал безпомощно, докато един младеж наблизо не го чул и не го завел до дома му. Споменавайки „младежа“ той махна с бастуна си към мен. Ива ме погледна и повдигна вежди.
— Случило се е извън града, нали?
— Да, сладка моя, извън града — потвърди дядото. — Чиста случайност!
Докато върнат стареца обратно, някъде назад зад гърба си чух боричкане и препирня от няколко гласа. След като това привлече и вниманието на Ива, долових леки стъпки и до мен застана някакво момче.
— Ти какво имаш да ми кажеш? — попита го Ива.
— Прекрасна Ива, аз днес си счупих зъб, докато ядях закуска на леля Рада. Тя после ме би! — отвърна момчето.