Стечение на обстоятелствата
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: СЛОВО
- ISBN: 9544395814
- Переводчик: Соня Димитрова Семова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Стечение на обстоятелствата». Краткое содержание книги:
— Тук ли ще седиш до сутринта?
— Защо до сутринта? Ще поизтрезнея мъничко, за да не се клатя, и ще се прибера. На миризмата не реагира, но щом ме види да се олюлявам, направо озверява.
— Жена ти ли?
— Тя. Рижа гадина! Мразя я.
— Чакай, жена ти да не е онази рижата красавица с дългите крака? Тя ли ти крещи?
— Не, не с краката — това е Лариска от четиридесет и осми апартамент. Моята прилича на раздърпан парцал. Ти какво — пияният подозрително изгледа Гала, — не познаваш ли Лариска? Не си ли тукашен?
— А, тукашен съм. Ей от оня вход. Наскоро се заселих.
— Как може да не познаваш Лариска? — продължаваше съкрушено той. — Всички мъже от околните блокове я познават. Имаше шикарна кола, западна. Веднъж седмично ей тука на двора лично с маникюрите си я миеше. Представяш ли си? Жена, а мие колата. Мечта, а не жена.
— А мъжът й? Не й ли помагаше? — колкото се може по-безразлично попита Гала.
— Охо-о-о, тя отдавна се разведе с него. Колата си я купи чак след развода. А през пролетта хоп! — няма я колата. Вече не я мие.
— Какво, откраднаха ли я?
— Блъсна я. Жената си е жена, какво искаш. Сега няма нито мъж, нито кола. Я ме погледай, ще се поразтъпча.
Мъжът се изправи и с несигурна крачка се запъти към входа.
— Как е?
— Още не си съвсем наред.
— Добре, ще поседя още. А ти какво се навърташ тук?
— Изпращах една позната до метрото и на връщане те видях. Май ще се прибирам вече, лека нощ.
— Всичко добро.
Пияният се олюля, опитвайки се да му махне за сбогом.
Гала пак се върна на перваза. Осветлението във входа не беше включено и ясно се виждаше пияният мъж на пейката. След двадесетина минути той се надигна, пак се поразтъпка напред-назад и като се убеди в своята устойчивост, потъна във входа. След още десет минути Гала излезе и се запъти пеш към Рижката гара. Там хвана едно частно такси и се прибра в квартирата си. Ключовете за нея беше взел от автоматичните багажни клетки на Ленинградската гара.
На оперативните работници, охраняващи убежището на Настя, им разрешиха да се сменят и да си починат.
Гордеев се отпусна в креслото. През нощта беше по-добре, не бе толкова горещо. Да можеше през деня да се спи, а нощем да се работи!
Позвъни на Настя.
— Лягай си, детето ми. Твоят ухажор също отиде да дремне.
— Не мога. Тресе ме.
— Недей така, Стасенка, дръж се. Момчетата са в съседния апартамент, няма да го изпуснат.
— Ами ако го изпуснат?
„Такава е нашата орисия — помисли си Виктор Алексеевич, — в никого да не бъдеш напълно сигурен и на никого да не се доверяваш изцяло. И все пак кой е този обект? Убиецът или не? Кой ще дойде да се разправя с шантажистката Лебедева?“
Настя полегна. Дългите безсънни нощи си казаха думата и тя потъна в тежка, болезнена дрямка. Присъни й се, че стои на някаква висока, абсолютно гладка скала, от която не може да слезе. Беше я обхванал неистов ужас. „Ще се пребия, ще се пребия — повтаряше си тя, — няма изход, стените са гладки и отвесни, няма за какво да се хвана. Ще умра, това е краят.“
В мига, в който страхът и отчаянието й достигнаха връхната си точка и станаха непоносими, я осени една мисъл: „Все някак съм се качила тук, значи трябва да мога и да сляза. Има изход някъде, само трябва да го намеря.“ Радостта и облекчението й бяха толкова силни, че се събуди. Погледна си часовника — беше спала точно осем минути.
Отново затвори очи.
… В някаква голяма стая Гордеев седеше на бюрото и пишеше съсредоточено нещо. Кой знае защо беше в униформа с пагони на полковник. В стаята беше и групата за задържане, но колко човека бяха, Настя не можа да ги преброи. Под прозореца спря камион, от кабината му слезе жена със светла коса и светлосиньо палто. „Но това е жена — помисли си Настя, — това не може да бъде Гала.“ Блондинката вдигна глава нагоре и погледът й се срещна с Настиния. Имаше немладо, но приятно лице с дребни черти. „Господи — премина през ума на Настя, — това е моята смърт, сега ще влезе в квартирата и аз ще умра.“ Жената влезе във входа. На Настя й се струваше, че ясно чува стъпките й по стълбището. „Виктор Алексеевич! — закрещя тя. — Сега ще умра! Направете нещо, спасете ме!“ Но Гордеев даже не вдигна поглед от листите. Жената със синьото палто влезе в квартирата. Настя се вкопчи в ръкава на полковнишкия кител: „Помогнете ми! Не я пускайте тук!“ Гордеев недоволно и някак гнусливо си издърпа ръката и се отмести. Момчетата от групата за задържане отстъпиха встрани, пропускайки блондинката. Тя строго погледна Настя. „Здравей, красавице“ — прошепна й. „Това е грешка — искаше да извика Настя, — не сте дошла при когото трябва, аз не съм никаква красавица, всички го знаят. Това е грешка!“ После почувства, че лети някъде назад, към тъмното. „Умрях“ — помисли си и с тази мисъл се събуди.