Ръкописът на Фулканели [bg]

Ръката й се протегна към звънеца.

— Жозеф! — До нея моментално се изправи възрастен мъж в униформа на пиколо. — Заведи мадам и мосю Харис в младоженския апартамент.

Възрастният мъж взе багажа им и тръгна нагоре по стълбите. Младоженският апартамент се оказа на първия етаж.

— Оставете багажа на леглото — каза Бен и му подаде едра банкнота просто защото нямаше по-дребни.

Робърта се огледа. Предната стая, обзаведена с канапе, две кресла и масичка за кафе, преминаваше в просторна спалня, в която доминираше огромно легло с балдахин, стъпило на четири колони, украсени с алени сърца. Голямата орехова маса беше отрупана с цветя, кутии с шоколад, вързани с цветни панделки, както и няколко фигурки на булки с бели рокли и младоженци в смокинги.

Бен седна на леглото и изрита обувките си върху изпъстрения с купидони килим. Каква абсурдна стая, помисли си той. Ако не беше Робърта, той със сигурност щеше да прекара нощта в колата, скрита някъде между шубраците. Свали якето си, разкопча кобура и го хвърли на леглото. После се изтегна по гръб и раздвижи уморените си мускули. След кратък размисъл бръкна в джоба си и измъкна плоската бутилка, която се оказа доста смачкана от куршума на неизвестния нападател. За щастие той я беше улучил под ъгъл, защото в противен случай със сигурност щеше да я пробие. Отпи една глътка и поклати глава. Така се похабява животът.

— Ана ще се оправи ли? — тихо попита Робърта.

— Надявам се — прехапа устни той. — Ще се наложи да я зашият и да й дадат успокоителни. Утре сутринта ще развъртя телефоните, за да разбера в коя болница е настанена.

Поне в това отношение беше спокоен, защото знаеше, че от „Спешна помощ“ са уведомили полицията и ранената жена щеше да бъде поставена под охрана.

— Как са стигнали до нея, Бен? Какво са търсили?

— И аз това се питам — промърмори той.

— Ами мъртвецът пред вратата й? Кой е той?

— Не знам — сви рамене Бен. — Може би просто приятел, озовал се на неподходящо място в неподходящо време.

— Просто не ми го побира главата — въздъхна тя. — Мисля да взема душ.

Той се надигна, седна в леглото и разсеяно заслуша плисъка на водата в банята. Отвращаваше се от себе си. Успяха да спасят Ана по чудо благодарение на чиста случайност. Ако бяха закъснели само с пет минути, тя щеше да умре от ужасна смърт — далеч по-ужасна от страданията и ужасите на войната, които той самият беше виждал в живота си.

Преди много време се беше заклел да не допуска грешки, от които да страдат невинни хора. Но това продължаваше да се случва. Неизвестните врагове бяха наблизо, а залогът ставаше твърде висок. Утре щеше да закара Робърта до Монпелие и да я качи на първия самолет за Щатите. И щеше да остане на летището, докато не види с очите си излитането на самолета. Отдавна би трябвало да го направи. Стисна глава между дланите си и отчаяно се опита да прогони растящото чувство на вина. Понякога имаше усещането, че каквото и да правеше, както и да се бореше, постъпките му неизбежно водеха до ужасен резултат. Но докога човек можеше да издържи с подобно бреме на раменете си?