Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
— Затова смята, че аз се нуждая повече от нея, отколкото той?
Дом Пауло сви рамене.
— Той е просто Поета-Ей, ти!
Ученият задиша забавено. Той докосна стъкленото око с пръст и то се затъркаля по масата. Изведнъж се разсмя.
— Това започва да ми харесва. Струва ми се, знам защо е по-необходимо за мен, отколкото за Поета. Вероятно, в крайна сметка ще оставя окото у себе си.
Той взе окото, подхвърли го нагоре, хвана го и погледна въпросително абата.
Дом Пауло сви рамене.
Дом Тадео върна окото в кесията си.
— Ще го получи, ако някога дойде да си го потърси. Да, смятах да ви кажа, че работата ми тук почти приключи и след няколко дни ще заминем.
— Не ви ли притесняват военните действия в Равнината?
Дом Тадео намръщено се загледа в стената.
— Имаме резервен лагер на хълма, приблизително на седмица езда от тук. Отряд езич… хм… наш екскорт ще ни чака там.
— Надявам се — каза абатът, като прибави малко твърдост към любезността — че вашите придружители не са променили политическата си ориентация. Сега ще бъде трудно да различиш враговете от предишните си съюзници.
Донът почервеня.
— Особено ако са от Тексаркана?
— Не съм казвал това.
— Нека бъдем искрени помежду си, свети отче. Аз не мога да се боря срещу княза, който ми е дал възможност да работя… независимо какво мисля за политиката или политиците му. Публично ще го подкрепя или поне няма да обръщам внимание, заради Колегиума. Докато той разширява владенията си, ползата от Колегиума е малка. Но ако Колегиумът преуспее, от нашата работа ще се ползува цялото човечество.
— Тези, които оживеят, вероятно.
— Да, но винаги е така.
— Не-не, Двадесет столетия назад дори останалите живи не са получили никаква изгода. Трябва ли пак да тръгнем по този път?
Дом Тадео сви рамене.
— Какво мога да направя аз? — попита раздразнено. — Князът е Ханеган, а не аз.
— Но вие обещахте да започнете възстановяването на господството на човека над природата. А кой ще ръководи обузданите сили на природата? Кой ще използува тези сили? До какъв предел? Как ще ги контролирате? Все още, има време да се вземе решение. Но ако вие и хората като вас не решите това сега, другите скоро ще го направят вместо вас. Вие казвате, че ще бъде полезно за целия свят. Но с чие мълчаливо съгласие? Със съгласието на княза, който се подписва с кръстче? Или действително вярвате, че вашият Колегиум може да остане встрани от амбициите на княза, когато започне да схваща колко сте ценни за него?
Дом Пауло не очакваше, че ще го убеди. Но сърцето му се сви, когато забеляза снизходителното търпение, с което ученият го слушаше. Това бе търпението на човек, изслушващ аргументи, които вече бе отхвърлил за свое удовлетворение.
— Това, което предлагате, в действителност означава необходимост да се изчака още малко. Да разпуснем Колегиума или да го пренесем в пустинята и по някакъв начин — без да притежаваме собствено злато и сребро — да възстановим експерименталната и теоретична наука, без да казваме за това никому. Да запазим това до тези времена, когато човекът ще стане мъдър и чист, свят и добър.
— Нямах предвид това.
— Не това искахте да кажете, но това следва от казаното: да се заточи науката, да не се прилага практически, нищо да не се опитваш да правиш, докато човекът не стане светец. Така не може. Вие постъпвате така, в това абатство, вече поколения наред.
— Ние нищо не сме крили.
— Не сте крили нищо, но сте стояли толкова тихичко, че никой и не се е досещал, какви съкровища пазите.
Гневна искра блесна в погледа на стареца.
— Струва ми се, че настъпи моментът да ви запозная с нашия свят основател — промърмори той, като посочи дървената статуя в ъгъла. — Той е бил учен като вас, но после светът обезумял и той се скрил в светилището. Основал е този орден, за да запази това, което още е могло да се запази от писмените документи на последната цивилизация. Да го запази за какво и за кого? Погледнете върху какво стои той? Какво е било приготвено, за да се разпали кладата? Книги! Ето колко малко е била необходима на света вашата наука тогава и столетия след това! Той умря за нас. Легендата, казва, че когато го полели с бензин, той помолил да му дадат чашка от тази течност. Те помислили, че я е объркал с водата и му я дали със смях. Той благословил чашата — разказват, че бензинът се превърнал във вино след благословията — и казал после: Hic est enim calix sanguimis mei, и изпил чашата, преди да успеят да го обесят и хвърлят на кладата. Трябва ли да ви прочета дългия списък на нашите мъченици? Трябва ли да описвам всички сражения, които сме водили, за да запазим тези документи неприкосновени? Да споменавам ли всички монаси, ослепели в стаята за копиране заради вас? И вие ми говорите отгоре на всичко, че нищо не сме направили, че сме ги укривали в тишина.