Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))

— Вие сте уверен, че е изчезнал? — учуди се дом Пауло. — Той често прекарва по няколко дни извън абатството или се изкачва на платото да поспори с Бенеамин.

— Изчезнали са му вещите — каза донът. — От стаята му е изнесено всичко.

Абатът се намръщи.

— Когато Поета си отива, това е лош знак. Впрочем, ако той действително е изчезнал, съветвам ви да проверите незабавно личните си вещи.

Лицето на дона стана замислено.

— Значи, ето къде са се дянали моите обувки… Изнесох ги пред вратата за почистване. Беше в деня, когато се опита да разбие вратата ми.

— Кой? Поета ли??

Дом Тадео се разсмя.

— Страхувам се, че малко се пошегувах с него. Стъкленото му око е у мен. Нали помните вечерта, когато го остави на масата в трапезната? Аз го взех. Той знаеше, че окото му е у мен, но аз отричах. Оттогава все се шегувахме с него, дори пуснахме слух, че това е око на идола на Ордите и трябва да бъде върнато в музея. Понякога той просто побесняваше. Разбира се, смятах да му го върна, преди да си тръгнем. Как мислите, той ще се върне ли, като си отидем?

— Съмнявам се — отговори абатът, като потръпна при вида на окото. — Но, ако желаете, аз ще му пазя окото. Макар че той вероятно се е отправил към Тексаркана, за да си го потърси. Той смята, че това е могъщ талисман.

— Защо?

Дом Пауло се усмихна.

— Казва, че вижда по-добре, когато го носи.

— Що за глупости!

— Той само се кълне, че не може да вижда без него. Уверява, че окото му дава усещане за „истинския смисъл“, макар да му причинява главоболие. Но никой не може да каже, дали това е истина или плод на фантазията му, или пък Поетът се изразява алегорически. Съмнявам се дали за него въобще съществува разлика между фантазия и факти.

Донът се усмихна иронично.

— На другия ден крещеше пред вратата ми, че това око е по-необходимо на мен, отколкото на него. Предполагам, че той действително го счита могъщ талисман, подходящ за всеки човек. Наистина, не знам защо.

— Той ви каза, че вие се нуждаете от него? Хо-хо.

— Защо се смеете?

— Прощавайте. Вероятно е искал просто да ви засегне. Не ми се ще да обяснявам думите му, защото ще изглеждам като съучастник. Можете да се засегнете.

— Съвсем не. Любопитен съм.

Абатът се вгледа в изображението на свети Лейбовиц в ъгъла на стаята.

— Поета непрекъснато използува това око като претекст за остроти. Когато се кани да вземе някакво решение или да обсъди въпрос, той поставя окото си в очната кухина. И го изважда отново, щом съзре нещо неприятно за себе си, или претендира, че може да гледа на нещо отвисоко, или когато се прави на глупак. Постави ли си окото, променя маниерите си. Братята започнаха да наричат окото „съвестта на Поета“, а той продължи да се заяжда. Той четеше кратки лекции с демонстрации на подвижна съвест. Той заявяваше, че го обзема неистово, непреодолимо желание към нещо дребно, бутилка вино например. Като си поставяше окото, той поглаждаше бутилката, облизваше устни, пръхтеше, стенеше и накрая отдръпваше ръце. След това желанието отново го завладяваше. Той хващаше бутилката, наливаше малко вино в чашката и няколко секунди го пиеше с очи. Но после съвестта му отново надделяваше и той захвърляше чашата през цялата стая. Скоро отново започваше да гледа алчно бутилката, да стене и да се отчайва, но така или иначе, се бореше с желанието си. — Абатът се усмихна пресилено. — Отвратително зрелище. Накрая, измъчен до предела, изваждаше стъкленото си око. След това веднага се отпускаше — вече нямаше такова силно желание. Студен и надменен, той хващаше бутилката, оглеждаше ни и се смееше. „Аз все пак ще го направя“ — казваше. И когато всички очаквахме, че ще изпие бутилката, той изливаше виното с блажена усмивка върху главата си. Сами виждате ползата от подвижната съвест.