Падането на Хиперион

— А какво знаем ние за Техноцентъра? — тихо попита Дюре.

— Нищо — отвърна консулът и хвърли камъче към гравирания камък отляво на стълбището на Сфинкса. — В края на краищата не знаем нищо.

Дюре беше седнал и триеше лицето си с леко навлажнена кърпа.

— Все пак целта им е странно сходна с нашата.

— И каква е тя? — попита Сол, който все още люлееше бебето.

— Да познаем Бога — отвърна свещеникът. — Или ако не успеем, да Го създадем. — Той примижа към дългата долина. Сенките от югозападните скални стени вече бяха по-издължени и започваха да докосват и обгръщат Гробниците. — Спомогнах за издигането на тази идея в Църквата…

— Чел съм монографиите ти върху Св. Теилхард — каза Сол. — Блестящо си защитил необходимостта от еволюция към точката Омега — Божествеността, — без да изпадаш в Социниевата ерес.

— В какво? — попита консулът. Отец Дюре се поусмихна.

— Социний е бил италиански еретик от XVI в. сл. Хр. Вярвал е… заради което е бил отлъчен… че Бог е ограничено същество, способно да се учи и расте успоредно с усложняването на света… и вселената. И все пак изпаднах в Социниевата ерес, Сол. Това беше първият ми грях.

Погледът на учения беше безизразен.

— А последният?

— Освен гордостта ли? — попита Дюре. — Най-големият ми грях беше фалшифицирането на данните от седемгодишните ми разкопки на Армагаст. Опитът ми да изфабрикувам връзка между изчезналите Строители на лабиринти на планетата и една форма на прогохристиянство. Такава връзка не съществуваше. Сам скалъпих данните. Такава е иронията на съдбата, че най-големият ми грях, поне в очите на Църквата, беше нарушението на научниге методи. През своите последни дни, Църквата може да приеме теологична ерес, но не допуска подправяне на научната документация.

— Такъв ли беше Армагаст? — попита Сол и посочи с ръка долината. Гробниците и нахлуващата пустиня. Дюре се огледа и очите му проблясваха за миг.

— Прахът, камъкът и усещането за смърт, да. Но това място е безкрайно по-заплашително. Нещо тук все още не може да бъде принудено да умре, а би трябвало.

Консулът се засмя.

— Да се надяваме, че не става дума за нас. Ще отида да занеса инфотерма в онази седловина и пак ще се опитам да установя връзка с кораба.

— И аз ще дойда — каза Сол.

— И аз — рече отец Дюре, като се изправи на крака, замисли, се само за миг и отказа протегнатата ръка на Уайнтрауб.

Корабът не отговори на повикванията. Без него не можеха да установят векторна връзка с прокудените, с Мрежата или някъде другаде извън Хиперион. Обикновените комуникационни ленти не функционираха.

— Възможно ли е корабът да е унищожен? — попита консула Сол.

— Не. Съобщението се приема, просто не му се отговаря. Гладстоун все още държи кораба под карантина.

Сол примижа и погледна над пустошта към планини, които искряха сред омарата. На фона на небето, няколко клика по-близо назъбено се очертаваха развалините на

Града на поетите.

— Чудесно се подредихме — рече той. — Имаме си един deus ex machina19 и той ни е достатъчен.