Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Ще загубим поне половин час, ако тръгнем по онзи път.
— Ще загубим повече, ако тръгнем по този. — Силенъс седна върху дюната и отпи от бутилката си с вода. Той свали пелерината си, сгъна я и я натъпка в най-голямата от раниците.
— Какво носиш там? — попита Ламиа. — Раницата изглежда пълна.
— Не е твоя работа, жено.
Ламиа поклати глава, потри бузите си и почувства, че са изгорели от слънцето. Не беше свикнала да прекарва толкова дни на слънце, а атмосферата на Хиперион почти не спираше ултравиолетовите лъчи. Тя бръкна в джоба си за тубичката крем против изгаряне и се намаза.
— Добре — каза Брон. — Ще заобиколим по онзи път. Ще тръгнем по хребета, докато не отминем най-неприятните дюни и после ще пресечем напряко към крепостта.
Планините бяха увиснали на хоризонта и като че ли не се приближаваха. Покритите със сняг върхове дразнеха с обещанието си за студен вятър и прясна вода. Долината на Гробниците на времето зад тях не се виждаше, скрита от дюните и каменистото поле.
Ламиа намести раниците си, обърна се надясно и полу се плъзна, полу тръгна надолу по ронещата се дюна.
Когато излязоха от пясъка на ниския прещип и острата трева на хребета, Мартин Силенъс не можа да откъсне очи от развалините на Града на поетите. Ламиа беше пресякла вляво от него, като бе избягнала всичко друго, освен камъните на полуразрушените магистрали, заобикалящи града. Други пътища водеха от него към пустошта и изчезваха под дюните.
Силенъс изоставаше все по-назад, докато накрая не спря и седна върху една паднала колона, някога представлявала портал, през който всяка вечер след работа из полята бяха марширували работниците андроиди. Сега тези поля бяха изчезнали. За акведуктите, каналите и магистрали те загатваха единствено паднали камъни, хлътзания в пясъка или изтрити от песъчинките пънове на дървета, които някога се бяха надвисвали над воден път или приятна, сенчеста алея.
Мартин Силенъс използва баретата, за да избърше лицето си, докато гледаше руините. Градът все още беше бял… като кости, разкрити от движещите се пясъци, като зъби на землисто-кафеникав череп. От мястото си той виждаше, че много от сградите са същите, каквито ги бе видял за последен път преди повече от век и половина. Амфитеатърът на поетите лежеше полузавършен, но царствен в развалините си, бял римски Колизей, сякаш от друг свят, избуял с пустинни пълзящи растения и фанфарен бръшлян Огромният атрий беше открит към небето, а галериите разрушени — Силенъс знаеше, че това не се дължеше на времето, а на сондите, лазерните копия и гранатите на безполезната охрана на Тъжния крал Били през десетилетията след евакуирането на града. Искаха да убият Шрайка. Искаха да използват електроника и гневни лъчи кохерентна светлина, за да убият Грендел, след като той беше опустошил ливадата.
Мартин Силенъс тихо се засмя и се назеде напред, внезапно замаян от жега и изтощение.
Поетът виждаше огромния купол на Общата зала, където се беше хранил, отначало със стотиците в артистичното братство, сетне поотделно и в тишина с малцината, които не бяха заминали поради собствените си неясни и останали неизвестни причини, след евакуирането на Били в Кийтс, и накрая сам. Наистина сам. Веднъж беше изпуснал една чашка п ехото бе отеквало под изрисувания с лози купол в продължение на половин минута.
„Сам с морлоците — помисли си Силенъс. — Но накрая и тях ги нямаше за компания. Само моята муза.“
Разнесе се внезапна експлозия и от някаква ниша в купчината разбити кули, някога представлявали двореца на Тъжния крал Били, се издигнаха десетки бели гълъби. Силенъс ги гледаше как се въртят и кръжат в свръхнажеженото небе, учуден, че са оцелели през вековете на ръба на небитието.
„Щом аз можах да оцелея, защо и те да не успеят?“ В града се виждаха сенки. Поетът се зачуди дали кладенците все още функционират, дали огромните подземни резервоари, изградени преди да пристигнат човешките разселнически кораби, все още се пълнят със сладка вода. Зачуди се дали дървеното му писалище, антика от Старата Земя, все още е в малката стаичка, в която бе написал повечето от своите „Песни“.
— Какво има? — Брон Ламиа се беше върнала и стоеше до него.
— Нищо — примижа той към нея. Жената приличаше на някакво ниско дърво, маса от тъмни бедра — корени, изгоряла от слънцето кора и замръзнала енергия. Опита се да си я представи уморена… и усилието умори самия него. — Едва сега се сетих — продължи той. — Губим си времето, като се връщаме в крепостта. В града има кладенци. А сигурно и хранителни запаси.