Падането на Хиперион

Тя пресече равнината от сив пясък, усещайки слабата гравитация като покана за полет. Представи си се като един от храмерските балони, завързан, но копнеещ да се издигне нависоко. Устоя на порива да подскочи, да се хвърли в гигантски скок, но походката й беше лека и прахът очертаваше във въздуха зад нея невероятни мотиви.

Въздухът под купола на задържащото поле беше много рядък и Гладстоун откри, че трепери, въпреки затоплящите елементи в пелерината си. Тя остана продължително време в центъра на безличната равнина и се опитваше да си представи просто Луната, първата стъпка на човечеството в дългото му залитане от люлката. Но наблюдателните позиции и складовете за снаряжение на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ я разсейваха, правеха опитите й безуспешни и накрая тя вдигна очи, за да види това, за което всъщност беше дошла.

Старата Земя висеше в черното небе. Но не Старата Земя, разбира се, а само пулсиращият уголемен диск и сферичният облак от останки, който някога беше представлявал Старата Земя. Беше много ярък, по-ярък от която и да е звезда, виждаща се от Патауфа дори и в най-ясната нощ, но яркостта му бе странно зловеща и хвърляше нездрава светлина по калносивото поле.

Гладстоун стоеше и гледаше. Никога преди не беше идвала тук, бе се насилвала да не идва и сега, когато стоеше на това място, отчаяно искаше да почувства нещо, да чуе нещо, сякаш до нея можеше да се донесе някакъв глас на предпазливост, вдъхновение или просто на състрадание.

Не чу нищо.

Преди да реши да си тръгне, тя остана там още няколко минути, без да мисли за нищо, като усещаше как ушите и носът й започват да замръзват. На ТС2 почти щеше да се разсъмва.

Гладстоун беше активирала портала и се оглеждаше за последен път, когато на по-малко от десет метра разстояние се появи замъгленият правоъгълник на друг преносим портал. Тя спря. В Мрежата нямаше и петима души с индивидуален достъп до земната луна.

Микродистанционният пазач се спусна с жужене и се понесе между нея и фигурата, появяваща се от портала.

Лейт Хънт излезе, хвърли поглед наоколо, потръпна от студ и бързо тръгна към нея.

— Г. президент, трябва да се върнете незабавно. Прокудените са успели да пробият отбраната ни с удивителна контраатака.

Гладстоун въздъхна. Бе знаела, че това ще е следващата крачка.

— Добре — отвърна тя. — Паднал ли е Хиперион? Можем ли да евакуираме силите си оттам?

Хънт поклати глава. Устните му бяха почти сини от студа.

— Вие не разбирате — прозвуча гласът на помощника й в редкия въздух. — Не става дума само за Хиперион. Прокудените нападат от десетина места. Те нахлуват в самата Мрежа!

Внезапно вцепенена и смразена до сърцето си, по-скоро от шок, отколкото от лунния студ, Мейна Гладстоун кимна, обгърна се по-здраво в пелерината си и се върна през портала на свят, който вече никога нямаше да бъде същият.