Падането на Хиперион

— Хей, почакай една шибана минутка да те настигна! — извика Мартин Силенъс и се затича, а по него се раздрънчаха манерки и шишета за вода.

Заедно излязоха от седловината между скалните стени. Силенъс хвърли поглед назад и видя, че другите трима мъже вече са се смалили в далечината, като мънички шарени пръчици сред камъните и дюните до Сфинкса.

— Не върви точно според предвижданията, нали? — попита той.

— Не зная — отвърна Ламиа. Беше се преобула по шорти за пътя и мускулите на късите й, силни крака лъщяха от пот. — Какви са предвижданията?

— Планът ми беше да довърша най-великата поема във вселената и после да се върна у дома — каза Силенъс. Той отпи от последната бутилка, в която имаше вода. — По дяволите, иска ми се да бях донесъл достатъчно вино, за да ни стигне.

— Аз не съм имала план — рече Ламиа, като че ли на себе си. Късите й къдрици се бяха сплъстили от пот и висяха до здравата й шия.

Мартин Силенъс изсумтя нещо, което трябваше да е смях.

— Нямаше да си тук, ако не беше заради онзи твой любовник, киборга…

— Клиент — изръмжа тя.

— Както и да е. Всъщност, именно възстановената личност на Джони Кийтс е смятала, че е важно да дойде на Хиперион. И сега ти си го довлякла дотук… все още носиш Шрьоновата уредба, нали?

Ламиа разсеяно докосна мъничкия неврален шунт зад лявото си ухо. Тънка мембрана от осмозен полимер не позволяваше на пясъка и праха да влизат в шекера.

— Да.

Силенъс отново се изсмя.

— Каква е шибаната полза от това, щом тук няма инфосфера, с която да си взаимодейства, дете? Със същия успех можеше да оставиш личността на Кийтс на Лусус или където и да било другаде. — Поетът спря за миг, за да намести ремъците и раниците. — Я ми кажи, можеш ли самостоятелно да влезеш в личността?

Ламиа се замисли за сънищата си от предишната нощ. Беше чувствала присъствието в тях като Джони… но образите бяха от Мрежата. „Спомени?“

— Не — отвърна тя. — Не мога сама да вляза в Шрьоновата уредба. Тя носи повече данни, отколкото могат да обработят стотина обикновени импланти. А сега защо не вземеш да млъкнеш и да повървиш? — Тя увеличи темпото и го остави да стои там.

Небето беше облачно, зелено и с леко загатване за лазурна глъбина. Осеяното с камъни поле пред тях се простираше на югозапад до пустошта, която в края си отстъпваше място на дюните. Двамата вървяха в мълчание в продължение на трийсет минути, откъснати един от друг от пет метра разстояние и от мислите си. Слънцето на Хиперион висеше малко и ярко от дясната им страна.

— Дюните са по-стръмни — отбеляза Ламиа, когато се заизкачваха с труд по нов хребет и се спуснаха от другата страна. Земята беше гореща и обувките й вече се изпълваха с пясък.

Силенъс кимна, спря и избърса лице с копринена кърпичка. Увисналата му лилава барета висеше ниско над веждата и лявото му ухо, но не го скриваше от слънцето.

— Щеше да е по-лесно, ако бяхме тръгнали по възвишенията на север. До мъртвия град. Брон Ламиа заслони очи, за да погледне натам.