Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Силенъс не знаеше изхода на тази толкова епична поема. Сега той живееше единствено, за да довърши разказа си… и бе живял за това в продължение на десетилетия. Отишли си бяха младежките мечти за слава и богатство от чиракуването му на Словото — беше постигнал извън-мерна слава и богатство и това го беше убило, бе убило изкуството му — и макар да знаеше, че „Песните“ бяха най-добрата литературна творба на епохата му, искаше единствено да я довърши, самият той да разбере изхода и да излага всеки куплет, всеки стих, всяка дума по най-добрия, по най-красивия възможен начин.
Сега трескаво пишеше, почти обезумял от желанието да довърши това, което отдавна беше смятал за недовършимо. Думите и фразите течаха от древното му перо върху старомодната хартия, куплетите се раждаха без усилие, песните откриваха гласа си и се довършваха без да се налагат поправки, без да трябва да спира, за да чака вдъхновението. Поемата се разгръщаше с изумителна скорост, със смайващи откровения, със спираща дъха красота във всяка дума и образ.
Под белия флаг на примирието Сатурн и узурпаторът на трона му, Юпитер, се срещнаха от двете страни на изсечената от истински мрамор плоча на преговорите. Диалогът им беше и епичен, и прост, аргументите им за съществуване, причините им за водене на войната представляваха най-изящния спор след Тукидидовия „Мелоски диалог“. Изведнъж в поемата се появи нещо ново, незамислено от Мартин Силенъс през всичките му дълги часове на унес без неговата муза. И двамата царе на боговете изразиха страх от някакъв трети узурпатор, някаква ужасна външна сила, която застрашаваше стабилността на царуването и на двама им. Силенъс наблюдаваше с истинско удивление как героите, които беше създал по време на хилядите усилни часове, се противопоставят на волята му и си стискат ръце през мраморната плоча, съюзявайки се срещу…
Срещу какво?
Поетът спря, а с него и перото, когато разбра, че едва вижда листа хартия. Известно време беше писал в полумрак и сега се бе спуснала пълна тъмнина.
Силенъс дойде на себе си с познатия процес на позволяване на света отново да нахлуе, силно напомнящ възстановяването на усещанията след оргазъм. Единствено връщането на писателя на земята беше по-болезнено от полета сред прекрасните облаци, които бързо се разпръскваха в земния поток на сетивни баналности.
Силснъс се огледа. Огромната трапезария беше съвсем тъмна, освен пресекливия блясък на звездите и далечните експлозии, които се виждаха през тавана и бръшляна. Масите около него бяха само сенки, стените, на трийсет метра разстояние във всички посоки, бяха още по-тъмни сенки, напомнящи на дантели с уголемения мрак на пустинните пълзящи растения. Навън от трапезарията се бе надигнал нощният вятър, чийто глас сега се извисяваше в контраалтови и сопранови сола в цепнатините, назъбените греди на тавана и пукнатините в купола над него.
Поетът въздъхна. В раницата му нямаше джобно фенерче. Не беше взел нищо друго, освен вода и своите „Песни“. Чувстваше как стомахът му се бунтува от глад. „Къде ли е онази проклета Брон Ламиа?“ Но веднага, щом си помисли това, той осъзна удоволствието си от факта, че жената не се бе върнала за него. Трябваше да остане сам, за да довърши поемата… при тази скорост нямаше да му отнеме повече от ден, а може би едно денонощие. Още няколко часа и щеше да е завършил творбата на живота си, готов да си отдъхне известно време и да оцени дребните ежедневни неща, баналността на самото живеене, вече от десетилетия само спъвала работата, която не можеше да довърши.
Мартин Силенъс отново въздъхна и започна да прибира страниците на ръкописа в раницата си. Щеше да намери някъде светлина… да запали огън, ако трябваше, дори щеше да използва за това древните гоблени на Тъжния крал Били. Ако трябваше, щеше да пише навън, на светлината на космическата битка.
Силенъс хвана последните няколко страници и перото в ръка и се обърна, за да потърси изхода.
Нещо стоеше в мрака на залата с него.
„Ламиа“ — помисли си той и усети как в него се сблъскват едновременно облекчение и разочарование.
Но това не беше Брон Ламиа. Поетът забеляза изкривяването, огромното тяло и прекалено дългите крака, играта на звездната светлина по черупката и тръните, сянката на ръце под други ръце и най-вече рубинения блясък на пъклен огън там, където би трябвало да са очите.