Кутията на Пандора

Потресе го, разтърси го откритието, злоба към самия себе си, невъзможност да разбере: защо им е било нужно всичко това. Решението беше някъде съвсем наблизо, но още не успяваше да стигне до него, трябваше да продължава напред, спасението му беше в това придвижване.

Колко километра е минал — два? пет? сто? Но той вървеше, отдавна загубил от очи съучастниците си, броеше крачките: двеста и трийсет… триста и единайсет… петстотин и шейсет… докато не усети, че вече не върви в слузта, а във вода, водата задържа крачките и улеснява движението му, водата се вдига все по-високо, мокри гърдите му, зловонният въздух не може да напълни дробовете му. Накрая водата изпълни цялата тръба и той трябваше да плува, да се бори с водата, която изтикваше и тласкаше тялото му нагоре, притискаше го до горната част на тръбата и той плуваше, гребеше с една ръка, а с другата си стискаше носа. С нечовешки тласъци на цялото тяло — един, втори, трети — накрая се освободи от тази тръба-затвор и се отпусна — водата го беше изнесла на свобода.

Той се отпусна по гръб, разпери ръце и малката рекичка кротко го носеше по течението си. Така плува петдесет минути, но изведнъж се сети — трябва да плува срещу течението, не към града, а обратно, колкото може по-далече от злото, което този град таеше в себе си. Течението не беше силно, водата ставаше все по-чиста и по-студена, бреговете се сближиха, стана съвсем плитко и Турецки се измъкна на брега. Свали анцуга, хвърли го във водата и макар че зъбите му тракаха от студ, отново влезе в реката, дълго търка тялото си с пясък, направи тридесетина упражнения за загряване и си сложи собствените риза, дънки и маратонки.

Още не беше съмнало и той се опита по звездите да познае посоките, но беше доста бос в астрономията. Тогава забеляза, че половината небе изглеждаше по-светло от другата половина — там беше центърът на града. В тъмнината му беше невъзможно да се ориентира, той тръгна наслуки, като смяташе да е на север. Вероятно онова, което скоро остави зад гърба си, беше малка горичка и ето, пред него се бялнаха пететажните „хрушчовски“ блокове. Отнякъде се чу пърпорене на двигател, той се завтече към шума, значи наблизо има път и разбра, че вече е стъпил на него; неасфалтиран, насечен от коловози, пътят правеше остър завой, иззад който светнаха фарове на приближаващ камион. Турецки се дръпна, но загуби равновесие, искаше да отскочи от камиона, но не успя: нещо го блъсна, завъртя го, отхвърли го встрани и той се вкопчи и се държеше за въздуха, докато съзнанието не го напусна.