Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
Той трябваше да я успокои, шипчетата на розите го бодяха, не знаеше какво да прави с букета, не знаеше какво да прави със собствения си живот, който сега му се стори съвсем безсмислен, всички негови усилия, пък били те и в името на висша цел, бяха празни грижи; и всичко, което имаше в предопределения остатък от живота, се събра в безпомощното, смазано от мъка същество, заради което беше готов да обърне гръб на всички и заедно да търсят момченцето.
Лейтенантите се спогледаха, единият леко пое букета от ръцете на Шахов, донесе буркан вода, вещо подряза стъблата с джобно ножче, огледа доволен свършената работа, излезе от стаята, дръпна и колегата и безшумно затвори вратата.
29
— Ирина, Романова се обажда, къде се затри твоят благоверен?
— Ами… Нали тръгна за към вас…
— Къде „за към мен“? Три часа го чаках в психиатрията.
В гласа на Ирина трепна тревога:
— Щеше пътьом да се отбие, май беше на „Пятницка“, да занесе някакви цигари… Да, точно така, на „Пятницка“. Името на човека изглеждаше доста особено, не го запомних, но ще се помъча да си го припомня…
— Сигурно се е запил с приятели. Нали знаеш, мъжете мярка нямат. Веднъж започнат ли… Не се тревожи, още е само пет. Предай му, че вече не ми е чак толкова необходим, чисто и просто исках да разбера защо не е дошъл. Но ако си спомниш името, обади се на „Петровка“, най-добре направо на мен. Запиши директния ми телефон, да не въртиш през централата… След двайсет минути съм си в кабинета.
Романова затвори радиотелефона и погледна шофьора.
— Това ли ти е най-бързото?
— Къде по-бързо, другарко полковник. Нали виждате какво е движението.
— Виждам аз какво е движението. Кой както му хрумне, така си кара. Няма ли правилник бе! От години не съм шофирала, не бих и опитала вече за нищо на света! Че преди така ли караха хората!
— Много коли станаха.
— Не ме разсмивай. В Германия знаеш ли какво е! А си карат като по нишка и само по необходимост сменят лентата. Тука гледай, всичко плъпнало като хлебарки, кой накъдето види — ехе! Ето и ти трябва да свиеш вдясно, а си в лявата лента.
— Сега ще пре… такова… ще ги задминем всички тия.
— Това е. Всеки си мисли как да претакова другия! Затова така хубавичко си живеем.
Пак взе телефона.
— Ти ли си, Грязнов? Не знаеш ли къде изчезна Турецки? Няма го нито в службата, нито вкъщи… А случайно да знаеш какво може да прави на „Пятницка“? Имал някакъв познат с особено име… кой е? Добре. Сега идвам…
— Александра Ивановна, сетих се, казва се Ключик.
— Какво е това име? Значи още не се е появил, така ли?
— Александра Ивановна, той се държеше по-различно от друг път, вие забелязахте ли?
— Как искаш да се държи човек, ако научи такива работи за близки хора? Вдигнахме цяла Москва на бойна нога, търсим детето. На това отгоре и министърът на икономиката Шахов взел да вдига паника, до Павлов щял да стигне, лично до Горбачов, ако до утре не се намери момченцето. Ха, много ме интересува, че без него не си знаем работата, нали!
— Все пак той си дойде някак особен.
— Не се тревожи, няма да ти избяга, не бой се. Казвам ти, седнали са му с този Ключик. Ще поскучаеш малко, ще погледаш телевизия…
Романова натисна вилката, избра вътрешен номер.
— Бързо при мен, Грязнов.
Майор Грязнов влезе и спря до вратата, притисна кърпа на носа си.
— Слушам ви, Александра Ивановна. Имам хрема, вчера настинах на онова гробище като мокра кокошка. Горелик ми разказа, че удушили Чуднова и отвлекли детето на Славина.
— Щом знаеш, няма какво да обсъждаме. Издирването на момченцето продължава, както се досещаш. Сега за нещо друго. Името Ключик говори ли ти нещо?
— Артоша Ключански, бивш следовател, сега директор на кооперативна фирма или СП — смесено предприятие.
— Бързо го намери и разбери къде се е затрил Турецки.
— Нека го възложа на Вася Монахов, имам да се оправям с ония трупове. Генерал-лейтенантът бил голям учен по новите видове въоръжение. Атомно или водородно, не знам. Казвал се Сухов. Днес ме викаха в КГБ, направихме сделка с тях. Поне те така си мислят. Продадоха ми Льончика. Става дума за Леонид Михайлович Гай, шефа на фирма „Витяз“. Пратих група да го приберат без много шум.
— Добре, действай по-бързо с Льончика, за него имаме куп материали. Чрез него ще стигнем до всички. Чекистите заслужават благодарност.
— Обещах им да не се меся в случая Биляш. Но докато техният генерал Феоктистов ме черпеше с някаква вносна гадост, зърнах едно-друго на бюрото му. Та: Анатолий Петрович Биляш е бил приет от същия вече погребан учен точно преди петъка, когато му светиха маслото…